На малкото листенце върху голямото дърво всичко му пречеше да се чувства добре. Въздухът беше отровен, дъждът изгаряше, слънцето жареше, вятърът нараняваше. Неговите посестрими се полюшваха на дългите си опашчици, бърбореха безспир, охкаха, когато ги болеше, побутваха се, когато им беше весело и нито една досадна мисъл не пъплеше по тъничките им жилчици. Беше невъзможно да сподели с някое от тях своите мъки, неудобства и тревоги. Това още повече го измъчваше.

- Колко са глупави и лекомислени! Задоволяват се само с това, което им е дадено. Живеят си така - ден за ден, не си задават въпроси, не лелеят мечти.

И още по-самотно и още по-тъжно ставаше малкото листенце. То дори не забеляза, че докато неговите посестрими растяха, укрепваха, разхубавяваха се, то си оставаше малко, хилаво и ... започна да пожълтява.

Една вечер клоните на голямото дърво лекичко се разклатиха от излезлия вятър. Малкото листенце също се полюшна наляво, после надясно и изведнъж се откъсна. Политна надолу, но вятърът го подхвана, завъртя го и го изхвърли нагоре, нагоре над последното клонче. Листенцето затаи дъх от възторг. Светът му се откри в най-прекрасния си вид. Облачета се гонеха от единия до другия край на небето. Земята потъмняваше и губеше цвят. Звездите се появяваха една подир друга. Птиците, насекомите и животните се надпреварваха да благославят отминаващия ден.

- Беше един хубав ден! Беше един хубав ден! - чуруликаха врабчетата, пърхаха с криле мушичките, квакаха жабите, свиреха щурците. - Беше един хубав ден!

Малкото листенце се преметна още веднъж и бавно се заспуска.

- Нима умирам? - тъжно попита то. - Никога ли вече няма да се радвам на този чудесен свят?

Но кой да му отговори? Всяка живинка се приготвяше да посрещне настъпващата нощ. Листенцето се сгърчи от страх. И точно тогава то попадна между два клона и се закрепи там. Усети топлината на ствола, отпусна се и заспа.

И засънува ... Намираше се във вълшебна страна с ведро небе, милващо слънце, кристален въздух, топла земя, с пеещи, жужащи, бръмчащи радостни твари, пъплещи, прелитащи, скачащи, мятащи се същества, с избуяли треви и дървета, с ухаещи цветя. А то - голямо, зелено и щастливо, се вглеждаше, любуваше се и поздравяваше всичко наоколо от връхчето на най-високия клон на най-голямото дърво. И него също го забелязваха, и му се любуваха, и го поздравяваха. То се изпълваше с гордост и наедряваше, наедряваше, и се поклащаше все по-силно и по-силно. Опашчицата му едва го удържаше към дървото. Пожела да литне и наистина се понесе нагоре. Достигна облачето и продължи по-нагоре - до слънцето, и още по-нагоре... Много дълго се издига листенцето и дори не усети отведнъж, че стана студено и влажно, и неуютно. Прииска му се да спре, но не знаеше как. Започна да зъзне и се сви на фунийка, за да запази поне част от топлината. И тогава ...

Събуди се и разбра, че пада. Цялото беше мокро от ромолящия дъжд. Носеше се бързо към земята - едно стреснато, объркано, отчаяно, преждевременно пожълтяло листенце.

- Вижте, вижте! Вижте кой идва при нас! - чу то нестройни възгласи. - Как се е свило от студ! Да го стоплим! Да го стоплим!

Първата тревичка го докосна, а после още една и още една. Чувство на облекчение и благодарност го заля и то заповтаря:

- Благодаря! Благодаря!.

Тревичките го обгърнаха, зашепнаха му утешителни думи, а то се остави изцяло на техните грижи.

Дойде на себе си, когато първият слънчев лъч помилва земята. Намираше се под голямото дърво върху пъстроцветен килим. Напрегна всичките си сили, за да се изправи и огледа. Няколко капки дъжд се търкулнаха от единия му край и се задържаха в другия. Слънцето блесна в огледалните им повърхности.

- Това е опасно за теб! Това е опасно за теб! - шепнеха му възбудени гласове. - Трябва да те скрием. Слънцето ще те изсуши, а вятърът ще те натроши.

Тревите се раздвижиха, направиха му място и то се спусна надолу към земята. Тук беше влажно, топло и съществуваше цяло едно общество от дребни животинки и растения. Всички те бързаха да го поздравят, всяко по своя си начин, с докосване, помирисване, опипване, погалване или просто с поклащане. Разпитаха го за патилата му. Развълнуваното листенце им разказа краткия си живот - дните, прекарани в питане и оплакване, ненадейния полет, непонятния сън, страха от смъртта.

- Не съжалявам, че рано пожълтях и ненавреме се откъснах от дървото - завърши то. - Така ви срещнах.

- Ти непременно щеше да ни срещнеш, защото такава е съдбата на всяко листенце. И непременно щеше да ни обикнеш, защото си част от нашия свят - каза един охлюв, показал се от къщичката си, за да види гостенчето. - Ние тук, долу на земята, много дължим на вас, листенцата. Вие укротявате ветровете, отнемате силата на слънцето, превръщате убийствените капки дъжд в живителна струя вода, дарявате ни свеж въздух. Без вас нямаше да има зелена трева, красиви цветя, малки и големи животинки. Затова толкова много ви обичаме. И когато наесен започвате да се спускате като многоцветни перца, ние ви посрещаме с радост. И продължаваме живота си заедно. Ти пристигна по-рано. Добре дошло! Чувствай се като у дома си! Сигурен съм, че ще извършиш много полезни дела в нашия общ дом. Познаваш страданието.

- Наистина ли ме обичате? - плахо попита листенцето. - Та аз ви предадох. Не изпълних моята роля, не свърших моята работа, прекарах част от живота си напразно.

- Не се тревожи. Всеки изпълнява своето предназначение. Твоето е било да се съмняваш, да отричаш, да бъдеш различно. Не мисля, че ти е било по-леко, отколкото на твоите посестрими. Не ти е било и по-трудно. Просто си живяло своя живот. Своя собствен живот.

Малкото листенце за първи път се почувства щастливо. То обичаше. Не се плашеше вече от трудностите. Не се плашеше от нищо. Дори от смъртта.

Труден е животът на гордите. Дълъг и трънлив е пътят им към смирението. Но когато го достигнат, ако го достигнат, житието им се превръща в легенда, в надежда и упование.

Когато Белязаният се роди, целият къртичи свят ахна. Такова здраво, жилаво и своенравно бебе не бяха виждали. Беше предопределен за велики дела и къртиците го усетиха. Обградиха го с внимание, обич и грижи. Поощряваха щедро самостоятелните му изяви. Възхищаваха се на удивителната му памет и бързото му развитие. Правеха за него всичко, което беше в способностите, характера и знанията им. Тълкуваха му истините за живота, записани в къртичите писания. Учеха го да разпознава доброто; предупредиха го - трудно се следва то. Показваха му красотата на заобикалящата ги природа и възхваляваха къртичия начин на живот. Той растеше, обграден с любов, а светът му се разкриваше подреден, хармоничен и справедлив.

Един ден му казаха:

- Израсна умно, способно и добро животно. Време е сам да вземаш решения накъде да копаеш канали, колко разклонения да имат, на каква дълбочина да стигат. От днес нататък учител ще ти бъде собственият опит.

Белязаният не се поколеба. Потегли нагоре с нетърпение, с непоколебимост и предусещане за успех. Светът над земята, за който знаеше малко, го привличаше неудържимо.

- Внимавай! - извикаха учителите му, стреснати от неговия устрем. - Горният свят е опасен за нас. Можем да го познаем само на тъмно. Ако не си кален в трудностите на живота под земята, не би се справил там.

Но той дори не ги чу. Искаше да види. Бързаше да усети. Не желаеше да премисля. Беше млад, самонадеян, лекомислен.

Измина пътя до повърхността без усилие. Измъкна се чевръсто от дупката и се огледа. Посрещна го безмълвие. Тук беше малко по-светло, по-прохладно и по-просторно. Подтисна обхващащото го разочарование и смело тръгна напред.

Отдаден изцяло на движението, не забеляза промяната веднага. Инстинктивно навеждаше глава все по-ниско и по-ниско, докато я чукна в земята. Изправи се и бързо затвори очи. Отвсякъде струеше светлина и той не различаваше вече нищо.

Утринният вятър, зародил се неизвестно къде, го настигна. Нежно погали и изправи козинката на гърба му, завъртя се около муцуната му и хукна със свистене напред. Белязаният затаи дъх от изненада. Усещането беше ново, вълнуващо и незабравимо. Стиснал очи и мърдайки с мустачки, подуши въздуха. Омайващ дъх на роса, треви и цветя го обгръщаше. Първият слънчев лъч пробяга по небето, докосна земята, докосна и него. Заля го топла вълна, крачетата му потръпнаха, а тялото му се отпусна. Забрави миналото. Загуби представа за настоящето. Престана да се надява на бъдещето. Влюбен безпаметно в новия свят, пожела този миг да не свършва. И времето спря.

Часове по-късно няколко къртици го намериха ослепял, побелял, почти мъртъв. Бориха се за живота му дълго, без да се надяват на успех. Укоряваха се, питаха се какво са пропуснали.

Бавно оздравяваше Белязаният. Мъчително беше връщането му в света на живите. Трябваше да свиква със слепота и немощ. Влудяваше го мисълта, че вече ще го придружава безсилието. Къртичето ежедневие му се струваше еднообразно и скучно. Нищо не го радваше, не очакваше нищо. Всичко в него се бунтуваше при мисълта, че възможностите му да познава и изпитва са ограничени. Усъмни се в истината, стана безразличен към доброто, намрази красивото. Повярва, че светът е объркан, безсмислен, недружелюбен.

Отдели се и заживя далеч от къртичето общество. Оправяше се сам - опипом. Копаеше канали в почви, които другите къртици отбягваха. Слизаше на дълбочини, в които не живееше нито едно живо същество. Работеше безспир, без цел, без мисъл. Загуби представа за времето, за живота и смъртта, за радостта и скръбта. Забрави името си, забрави всичко, на което го бяха учили, забрави източника на своето страдание. Минаха дни, а може би години.

Един ден откри на пътя си къртиче. Беше се залутало в лабиринтите под земята и попаднало в забранена зона. Слисан, Белязаният спря. Подуши животното. Побутна го. То не помръдна, дори не трепна. Изглеждаше безжизнено. Белязаният се засуети. Не знаеше какво да прави. Отляво имаше скала, отдясно - също. Не можеше да продължи. Овладяха го яд и нетърпение. Реши да се върне и да потърси друг път. Тогава дочу тихо стенание. Доближи къртичето и се ослуша. То едва дишаше, изнемощяло и изплашено. Наведен над него, Белязаният изпита жалост и досада едновременно.

- Ще го лекувам, докато оздравее. Ще го храня, докато укрепне. Тогава ще го пратя да си върви.

Досадникът, така нарече неканения гост, се съвземаше бързо. Оказа се схватливо, обичливо и приказливо къртиче. Привърза се към тираничния си спасител, както само младите същества могат да се привързват. Приемаше грубите побутвания и сърдитите изсумтявания смирено, с желание да угоди. Изпитваше дълбока благодарност към слепия и неразговорлив самотник. Възхищаваше се от неговата сила и смелост. Смяташе, че е достоен за подражание и стана негова сянка. Оздравя, но не пожела да се върне в къртичия свят.

- Върви си! - каза му първия път Белязаният и посочи изхода от лабиринта. - Този път ще те заведе, където трябва.

- Махай се! - ядосано повтаряше през следващите дни.

Къртичето отговаряше на гневните изблици със страхливо потръпване, а на жестоките ухапвания с тихо скимтене. Научи се да следва незабелязано своя спасител, да предугажда желанията му, да предлага помощта си ненатрапчиво.

Отново се почувства нещастен Белязаният, отново се сблъска със света, отново внезапно и безвъзвратно се промени живота му. Да остави къртичето да умре не можеше, а да го изгони да си върви не успяваше. Вбесен се мяташе в своето жилище при най-малкия шум. Сумтеше и хапеше при най-слабия полъх на въздуха, при най-незабележимата миризма на живинка. Накрая се умори и притихна. Свикна да намира остатъците от храната си доядени, а оставената за по-късно работа - довършена. И дните се занизаха незабележимо.

Порасна Досадникът. Порасна като всяко живо същество и закопня да опознае света. Един ден тръгна и не се върна. Белязаният не усети веднага отсъствието му. А когато разбра, си каза:

- Е, най-после! - и въздъхна с облекчение.

Да живее по някакъв си предишен начин беше останало като неясно желание в него. Продължи започнатата работа, но не му спореше.

- Остарял съм. Това е - утеши се той, спирайки да почине.

Подуши въздуха - беше наистина сам. Уморено се отпусна върху земята. Непознато чувство на самота и тъга го обгърна.

- Ще свикна, ще свикна - заповтаря си той.

Но не свикна. Започна да го мъчи копнеж да докосне приятеля си, да го чуе, да го усети. Загуби желание за работа, престана да се храни, не можеше да спи. Къртичето му се явяваше постоянно и навсякъде и го викаше, викаше ...

Накрая, измъчен и изтощен, той се реши. Събра последните си сили и плахо, колебливо, със сърце изпълнено с любов, тръгна нагоре към къртичия свят .

Посрещнаха го с внимание, обградиха го с обич, погрижиха се за него. Не го разпитваха и не го коряха. Не му даваха съвети. Не натрапваха присъствието си. А той докосваше, подушваше, слушаше къртиците и във всяка от тях му се струваше, че открива своя приятел.

Дълго търси той малкото къртиче. Дълго таи надеждата, че непременно отново ще го срещне. После болката изчезна. Остана само любовта.

Един ден чу да казват, че една къртица се е върнала от горния свят. И зачака...

В една страна, богата на зной и прохлада, пясък и плодородна почва, избуяващ живот и покосяваща смърт, живееше торен бръмбар. Странен беше този торен бръмбар. Срамуваше се от своя произход и своето предназначение. Изпитваше нестихващ, нетърпим, изгарящ срам. Погледът му постоянно беше насочен към другите бръмбари. Във всеки от тях откриваше по нещо, което искаше да притежава. То ставаше източник на жестоки терзания и тъмни копнежи.

Най-голяма завист изпитваше към бръмбарите рогачи. Наперената им походка, гордата им стойка, красивите им рога го влудяваха.

- Искам и аз! Искам и аз такава сила и красота! - страстно мълвеше той.

Повтаряше всички техни движения. Водеше техния начин на живот. Надяваше се да стане като тях.

Толкова силно беше желанието му да промени природата си, че успя. Израснаха му рога и вече не беше торен бръмбар.

Но да се снабдиш с рога не е най-трудното. Трябва също да знаеш как да ги използуваш. Странният бръмбар не само, че не знаеше това, но и не допускаше мисълта за съществуването на такова знание. Той започна да мушка всичко живо и неживо, изпречило се на пътя му. Малките същества се изпокриха, а големите се отвратиха. Бръмбарите рогачи не го приеха в своето общество. Бяха възмутени. Не искаха да знаят за него.

Един ден той попадна в скална пукнатина. Опита се да се измъкне, но рогата му се заклещиха. Изплашен до смърт, бръмбарът опита отново. Напрегна всичките си сили и ... рогата му се счупиха. Нови не му пораснаха. Стана невъзможно до живее като бръмбар рогач.

- Ще стана майски бръмбар, красив и лаком - реши той.

Да яде много и безогледно не се оказа проблем за него. Наяждаше растенията не защото беше гладен, а защото му харесваше да унищожава. Само че другите, истинските майски бръмбари не одобриха това поведение. Този натрапник беше алчен, нахален и войнствен. Трябваше да получи добър урок. Те се наговориха, нападнаха го и го изгониха в едно торище. След това обкръжиха мястото и не му позволяваха да излезе от него.

За странния бръмбар настъпиха мигове на адски мъки. Цялата му гордост, непримиримост и жажда за свобода се разбунтуваха и го подтикваха към отчаяни прояви. Той многократно нападаше гонителите си и всеки път губеше битките - все по-болезнено и по-болезнено. Отказа да се храни, отказа да каца върху торището, но силите му го напускаха бързо. Мисълта да се предаде, да стане един обикновен торен бръмбар, беше непоносима. Но да умре също не можеше.

- Няма изход! Няма изход! - повтаряше той отчаяно. - Крах! Крах! Претърпях крах!

Торните бръмбари от тези земи наблюдаваха с учудване и състрадание действията на своя събрат. Неуспехите му, предугадени от тях, предизвикваха желанието да се опитат да му помогнат.

А той продължаваше битката със самия себе си. Поглеждаше надолу и тръпнеше от отвращение. Торището изглеждаше тъмно и вонящо.

Когато стигна до пълно изтощение, една мисъл се роди в трескавия му мозък.

- Е, добре. Докато тялото ми укрепне и раните ми зараснат, ще стана торен бръмбар.

Уморено притвори очи и се отпусна. Започна да пада. Изведнъж около него всичко се промени. Чу бръмчене на криле. Лек полъх на въздуха го обгърна. Усети допир и отвори очи. Намираше се в облак летящи бръмбари. Те го подхващаха последователно и бавно го спускаха към земята. Някои вече бяха кацнали. Слънцето се отразяваше в черните им криле.

Той спази дадения обет. Заживя като почистваше природата. Учеше се да не бърза. Опитваше се да не се самосъжалява. Дълго размишлява върху помощта на своите събратя. Не забеляза кога и как настървението да се промени и гневът, че не успява, заглъхнаха. Осъзна, че служи на всички живи същества. Измъчващата го неудовлетвореност и неясният копнеж се стопиха.

Един ден откри, че няма желания.

Завърши дните си като най-смиреното и обичано живо същество и се превърна в скарабей.

На лунната светлина дърветата изглеждаха черни и зловещи. Някъде под кората им соковете пъплеха нагоре, листни пъпки бяха нанизани на клоните, но всичко това не личеше в нощта.

Вълкът вдигна глава и впери поглед в Луната. Беше голяма и непонятна. Притвори очи. Заклати в унес глава. Тъга и безутешност го заляха. Задушиха го. Отвори очи и протяжно зави.

- Ауу...

Изплува споменът. Вълкът потрепери и неуверено заговори на хладното светило.

- Беше унил ден - късна есен със сиво небе, тук-там пожълтяла трева, голи дървета, кални пътеки, запазили формата на последното размесване, и нито една жива душа. Никъде. Идеше ми да вия от мъка. Не помръдваше листенце, не трепваше стръкче, нямаше звук, нямаше цвят, всичко сякаш беше мъртво, а аз бях жив или полужив и сам, сам! Прекосявах ливади, пресичах гори, бродех по дерета, но не срещах никого.

Вече бях отчаян, когато на малка полянка видях стар дръглив кон, наведен над туфа пожълтяла трева. Зарадвах се. Когато дебна, хващам, разкъсвам, се чувствувам жив, силен, страшен. Мога всичко, успявам във всичко.

Сниших се. Издух ноздри. Не подуших нищо. Промъкнах се. Огледах го. Конят не помръдваше.

- Добър ден - казах.

Той бавно повдигна глава, погледна ме, издаде звук.

- Добър ден! - стори ми се, че чух.

Толкова стар кон не бях виждал. Беше тягостно да го гледам и невъзможно да го изям - само набръчкана кожа, проскубана побеляла грива, щръкнали кости. Жалка гледка. Но беше жив или полужив, знам ли вече.

- Отвратителен ден! - продължих разговора.

Конят помръдна бърни. Показаха се малко на брой изхабени зъби.

- Прекрасен ден! - каза ясно.

- Какво говориш? Да не си си изгубил ума? Няма слънце, няма вятър, няма живот! - възразих аз.

- Да... - заклати глава. - Няма видимо движение, което да пречи на вниманието. Няма топлина, която да размеква костите. Няма звуци, които да разсейват. Ти си тук и светът е тук, и това е всичко. Чудесен ден!

Мълчах объркан. Не разбрах думите му. Той продължи.

- Погледни тази туфа трева. Съхранила е топлината на слънцето за ден като днешния. А ако лекичко я духнеш - и конят изпусна въздух през ноздрите си - тя оживява.

Взрях се в него. Брей, какъв умник!

- Слушай - казах му. - Знаеш ли, че исках да те изям?

Той се заклати, вероятно от страх.

- Толкова ли си гладен? - едва едва промълви. - Какъв късмет! Тъкмо си мислех, че е време да напусна този свят.

- Но трябва да се съпротивляваш. Трябва да риташ, да хапеш, да се бориш. Иначе не мога да те убия - обясних аз.

Конят отново се заклати в онова странно, предизвикващо недоумение, движение.

- На моята възраст нямам време за палячовщини. Ако си гладен, изяж ме. Ако не си, върви си по пътя. А ако ти е интересно или скучаеш, остани и слушай - и той наведе глава и замръзна в първоначалната си поза.

Доближих го. Подуших го. Обиколих го. Отчаях се. Не можех да направя нищо.

Той изведнъж извърна глава и я навря в муцуната ми.

- Чудесно е, че ме намери. Истински късмет за един стар кон е тялото му да послужи за храна на младо животно. Но ми е жал за теб.

- Какво? - възкликнах.

- Месото ми не става за ядене. Старо и жилаво е. Кръвта ми е черна и воняща. Костите ми са горчиви, а кожата - за нея да не говорим. Няма да ти доставя удоволствие.

- Знам, знам. Прецених те от пръв поглед - реших да го успокоя. - Нямам намерение да те нападам.

Конят поклати глава. Не ми вярваше. Продължи да говори все за същото.

- Мъдро ще постъпиш. Никой не трябва да убива, когато не е гладен.

Ясно. Бях му взел страха.

- Храната дава сила, радост и утеха, но само ако си пестелив с нея. - Той се наведе и с нежно движение поглади туфата трева. - Обичам тревата. Обичам вятъра, който ме милва, слънцето, което ме топли, животните, които са приятелски настроени към мен.

Помълча, а после отново навря муцуната си в мен. Ама че гаден навик!

- Струва ти се естествено да обичаш всичките тези неща, нали?

- Не знам. Всъщност изобщо не ме интересува - казах и го заобиколих.

- Не, не е лесно. Само така изглежда - продължи той, сякаш не беше чул думите ми. - Защото ставаш безразличен към храната, щом утолиш глада си. А когато слънцето прежуря или вятърът досажда ги намразваш.

- Е, истина е. Тук си прав - съгласих се.

Конят рязко извърна глава към мен. Бях нащрек. Отскочих.

- А идвало ли ти е на ум да извиниш този, който може да ти причини болка и смърт, да го съжалиш, да му простиш, да се помъчиш да го обикнеш?

Втренчих се в него с изумление. За първи път попадах на такова странно животно.

- Какво, какво?!

- Трудно е. Изглежда невъзможно. Знам. Нужен е цял един живот за това. А може и да не стигне.

- Аз си живея добре и без да обичам - казах убедено.

Бавно направих кръг около него. Стар беше. Краката му едва го държаха. Как ли успяваше да стои неподвижен толкова време?

- А защо си неспокоен? - внезапно попита той.

- Аз ли? Аз ли съм неспокоен? Глупости! Не се безпокоя от нищо. Млад съм. Силен съм. Никой не може да ми устои.

- А безпокойството на тялото ти? - упорито повтори той. - Защо не се бориш с него? Защо не го победиш?

Спрях.

- Какво искаш да кажеш? - смаяно го попитах.

- Имам пред вид страха, който пъпли в жилите ти - спокойно каза той.

Ама как смееше да ми говори така! Започнах да се ядосвам.

- Я внимавай! Аз никога не се страхувам! - казах подчертавайки всяка дума. - Мога да победя всеки тук. Само да те докосна и ще паднеш. Не аз, а ти се страхуваш.

Обиколих го няколко пъти застрашително. Трябваше да си знае мястото!

- Да победиш мен, стария и немощния, можеш. Но да се почувствуваш добре в ден като днешния на място като това, не можеш. За това се иска повече от младост и сила.

Какъв инат! С него не можеше дори да се говори.

- Сигурно трябва да стана стар и дръглив като теб - отбелязах раздразнено и тракнах със зъби.

Конят се заклати. Имах чувството, че ще се строполи на земята.

- Не е нужно да ставаш стар и дръглив като мен. Трябва само да се учиш от това, което ти се случва.

- И какво по-точно ми се случва? - настоях да разбера.

- Например, днес се почувствува самотен и това те направи неспокоен. А всъщност не си сам. Всяка локва, всяка буца пръст, всяко дърво гъмжат от живи същества.

- О! Те са толкова дребни и незабележими. Направо са нищожни. А пък аз съм млад и силен. Роден съм да се боря и да побеждавам.

- Да... Може и така да е. Но ето, аз не съм дребен и незабележим, а ти не се пребори с мен. Защо?

Бях слисан. Присмиваше ли ми се? Смъртта си ли просеше? Ех, да беше малко по-млад!

- Защото не можеш - спокойно продължи той. - Вслушай се в тялото си и ще разбереш, че е така. Откакто ме срещна разумът непрестанно ти казва “Убий го!”, но тялото ти не може да го направи. Не е гладно. А не е в природата му да напада и убива без нужда.

Каква наглост! Да ме поучава! Идеше ми да го захапя за гърлото, но беше само кожа и кости.

- Ти ли знаеш по-добре от мен какво искам? Бих те схрускал веднага, но ми е жал за теб! Не само, че си много стар, но си и ужасно глупав! Ужасно глупав! Впрочем, не си струва да се занимавам с тебе - обърнах се да си вървя.

- Значи ме жалиш? Това е хубаво. Това е началото - тихо каза конят. - Радвам се за теб, защото ми харесваш. Искам да ти помогна.

- Какво? - отново го доближих възмутен - Ти да ми помогнеш! На мен! Помогни на себе си. Виж как трепериш. Умираш от страх.

Конят наведе глава и поглади туфата. После още веднъж. И още веднъж.

- Да, така е. Малко се страхувам. А не трябва. Та аз съм за теб това, което е тревата за мен. Тя продължава моя живот, аз ще продължа твоя. Не е ли чудесно това? Казват, че ако обичаш този, на когото даряваш живота си, болката не била толкова силна. Дори се превръщала в нещо друго, в нещо прекрасно.

Не, тоя съвсем си беше загубил ума!

- Казват, казват ... Кой го казва? Кой е този умник? Смъртта си е смърт. Кръв, месо, кости - това е тя. Познавам я добре. Но защо ли изобщо говоря с тебе!

Конят бавно обърна глава и ме погледна.

- Познаваш чуждата смърт. Затова ти изглежда така. Какво ще бъде смъртта за теб самия, не знаеш. Ами ако зависи от това как си живял? Погледни тази трева. Ето, доближавам я. Тя знае, че ще умре, но не бяга, не се съпротивлява, не крещи. Тя ме обича и се радва, че ще ме нахрани.

Той пое тревата с бърните си и хрупна от нея. Не можех да го трая вече. Отново го обиколих.

- Обича! Обича! Какво само повтаряш тая дума? И откъде знаеш, че те обича!

- Каза ми го преди малко - отговори конят и ме потърси с очи.

- Така ли! - Задъхвах се от гняв. - Значи такива неща ти нашепва тревата! Говорите си с нея, а! Тя не се страхувала от смъртта! Той - също!

- Аз те обичам. Може би затова от нас тримата само ти се страху... - чух го да казва.

Причерня ми пред очите. Хвърлих се върху него и го захапах за врата. Зъбите ми се забиха в нещо, приличащо не на плът, а на гума. Плисна ме гъста и вмирисана течност. Отскочих отвратен и замаян...

Когато се съвзех нямаше нито кон, нито труп. Тревата бавно се изправяше. И нищо друго. Обезумял от ужас, хукнах. Бягах дни и нощи, без да спирам. Заваля сняг - безкраен, вледеняващ. Зимата се проточи студена и самотна. Слънцето не топлеше, вятърът пронизваше, луната плашеше. Едва доживях до пролетта.

Вълкът затвори очи. Разказът го беше изморил.

- Не понасям конско месо - добави тихо и потрепери.

Вече не изпитваше тъга. Усети лек полъх на вятър. Погледна небето. То цялото беше оживяло. Облаците скриваха и отново се отдръпваха от лунния лик, гонеха се, покриваха се, разкъсваха се. Звездите сякаш се смееха.

Вълкът пое дълбоко дъх и тръгна. Време беше да потърси нещо за ядене.

Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също - изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво - винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.

- Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич.

И така ден след ден.

В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то - не понасяше чуждото страдание.

- Човече - извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, - тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.

- Колко си наивно! - възкликна човекът. - Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.

- Да, може би си прав - каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. - Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.

- В дълбоко заблуждение си - строго каза човекът. - Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.

Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.

- Когато съм неуверено и объркано - започна отново то, - ...

 - Това обяснява всичко - прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. - Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.

- ... тогава запявам - продължи птичето, което не разбра думите на човека.

- Нима можеш да правиш нещо? - Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. - Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?

Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.

И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея - също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.

Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.

Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.

В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.

- Ти си единственото същество, достойно за моята любов - успя да промълви той.

- Наистина ли? - със съмнение в гласа запита птичето.

Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.

- От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.

Щастлива усмивка озари лицето на човека.

- Но аз имам дом! - възкликна птичето. - И нямам врагове!

- Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне - нетърпеливо каза човекът. - А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.

- Да, да - обади се птичето, колкото да каже нещо.

Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.

- Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината - и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. - Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.

- Да, да - каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.

- А сега ела, за да те заведа у дома - и човекът протегна ръце.

Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.

- Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво - с много чувство в гласа продължи той.

- Не вярвай на думи! - каза вятърът и потегли отново на път.

- Не отивай! - зашепнаха листата на дървото.

- Ще ни липсваш! - чуха се гласове отвсякъде.

- Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света - добави човекът.

- О! - възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.

“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” - помисли си то.

Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.

- Ето ме! - изчурулика.

Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.

Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.

- Браво, браво! - пляскаше с ръце и се смееше. - Ти си най-умелият пилот в света.

Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.

Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше - просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.

- Е, нищо - казваше му той в такива случаи. - Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.

И го галеше и целуваше нежно.

Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.

- Виж, миличко - каза му един ден, - ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.

Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.

- Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.

Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратята си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.

- Ела с мен - прошепна му.

- Бягай, бягай! - подканиха го листата на дърветата.

- Спасявай се! - настойчиво зашепнаха всички наоколо.

Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.

- Чирик, чирик! - изтръгна се от него и то се понесе нагоре.

Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.

- Върни се! Върни се! - извика човекът. - Не мога да живея без теб!

В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.

От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.

- Болно ли си? - тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.

Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.

- Миличко - обърна се човекът към него, облян в сълзи, - кажи ми какво да сторя за теб?

Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?

- Само не умирай! - възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. - Ще потърсим помощ.

Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.

Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:

- Моля ви, помогнете!

- Как, как? - развълнуваха се те.

- Спасете моето птиче! - шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръщаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.

- Направете нещо! - призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.

- Какво, какво? - питаха се те.

Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.

Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.

Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.

- Помогнете! - помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.

 - Всичко е наред - примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.

Но никой на земята не ги чу.

Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.

- Моето птиче - прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. - Живо е!

Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.

- Живо е! - каза си с облекчение, благодарност и смирение. - Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.

Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му - ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.

Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина.

Този ден от сутринта всички усетиха, че Северният вятър отново ще ги навести. Идваше поредната студена и самотна зима. Очакването беше мъчително и тягостно. Извикваше неприятни спомени.

Камъкът потрепери. Никой не търсеше близостта му, когато повърхността му се покриеше с ледена кора. Потокът се натъжи. Край на веселите игри - щеше да се смали, да стане почти незабележим. Тревите посърнаха, а цветята клюмнаха. Снежинките бяха досадни гости - никога не известяваха предварително продължителността на престоя си. Ами ако този път останеха завинаги?

В корените на едно дърво няколко същества потърсиха топлина и подслон.

- Не обичам това време - каза голям дъждовен червей и се приготви да се прибере под земята. - Съжалявам онези, които не могат да избягат и да се скрият.

- Ти си просто страхлив - порица го дървояд, вкопчил се в кората на ствола. - Заради такива като теб страдам аз.

- Какво искаш да кажеш? - обиди се дъждовният червей. - Аз на никого не преча. Напротив, работя упорито за благото на всички. Прекопавам земята, торя я, трудя се неуморно, за да може тя да дава живот на треви, цветя, храсти и дървета.

- Я стига! - сряза го дървоядът. Беше неспокоен и поради това раздразнителен. - Когато студът вледени кората на земята, ти само мързелуваш и спиш.

- А какво друго да прави? - попита една калинка, която от сутринта наблюдаваше мислите си и забеляза, че те забавят ход.

- Толкова си несъобразителна! - викна й сърдиткото. - Трябва да се опълчите на Северния вятър. И тогава зимата няма да дойде.

- А ти? - саркастично запита дъждовният червей, който страдаше от злопаметност.

- Аз винаги открито съм показвал чувствата си към него. Изправям се в цял ръст и крещя с всички сили “Мразя те! Мразя те!”

И дървоядът наистина го направи.

- И? - не мирясваше червеят.

- Но какво мога да направя аз, дребничкият, слабичкият, сам, само с моята огромна смелост и, бих казал, безразсъдност? Дори такъв гигант, като това дърво, прекланя клони, извива се, смалява се, стига до тревите - възмути се малкото същество.

- Е, ти, дребничкият, слабичкият, можеш да бъдеш смел. Вятърът най-много да те преметне няколко пъти. А дървото може да обезобрази или изкорени - обади се една катеричка. Тя тъкмо беше донесла последната си находка и почиваше, преди да я прибере на сигурно място.

- Може, може ... Твърде много мислите, твърде много треперите за своя презрян живот - упорстваше дървоядът. - И какъв живот е това? Без никаква гордост, без лично достойнство, без уважение към самия себе си! Направо сте смешни!

- Ако не знаеш за какво ти е дарен живота, най-добре е да го пазиш, за да го изучиш и разбереш - изчурулика врабче, което непрестанно прехвъркаше от земята на дървото и после обратно.

- Няма нищо за разбиране. Животът е това, което вече правиш - намеси се внезапно един паяк, чиито сетива не пропускаха нито едно движение наоколо.

Всички се стреснаха от звука на гласа му. Не бяха го забелязали досега.

- И какво правиш? - запита отново калинката. Поради присъщата й разсеяност тя трудно следеше разговора.

- Изграждам паяжина - почти невидима, здрава, съвършена по форма. После се отдръпвам и търпеливо чакам. Жертвата ми непременно ще дойде. Наблюдавам я как се приближава, хваща, омотава и изтощава в моята мрежа. Накрая я изяждам.

- Значи работиш, за да се храниш. И аз правя същото - взе участие в разговора земна пчела, събираща прашеца на голям цвят. - Трупам мед за мен и моите близки.

- Аз не работя - твърдо възрази паякът - нито за себе си, нито за себеподобните си. Аз просто съществувам.

- Но не можеш да живееш без своето семейство - не отстъпваше пчелата. - Трябва да си помагате с храна, опит и знания, да се подкрепяте, за да оцелеете в този несигурен свят. Не можеш да не мислиш за своите деца и роднини.

- Започна ли да мисля за тях, ще трябва да мисля и за жертвите си. Защото къде е разликата? - отвърна паякът, а неподвижният му поглед вцепени пчелата за миг.

- Къде е разликата? - повтори калинката и объркана се огледа.

- Всъщност, ние сме устроени по друг начин - опита се деликатно да обясни работливката. - Освобождаваме цветята от техния товар, прашеца, и им помагаме да се размножават. Не убиваме, за да се храним.

- Така ли мислиш? - запита паякът и тя, незнайно защо, се почувствува неудобно. - А какво правите с търтеите?

- О, това е нещо друго. За да оцелеят децата през зимата, техните бащи трябва да си отидат - възкликна пчелата, удивена, че трябва да обяснява очевидното.

- По-точно да останат без храна и подслон в неблагоприятни за живот условия - педантично уточни паякът.

- Къде е разликата? - отново попита калинката, която беше пропуснала тази част от разговора.

Но никой не й отговори. Тревите се поклатиха, а цветята - изтръпнаха. Всички застанаха нащрек. Северният вятър пристигаше.

- Вятърът е силен и своенравен противник - наруши тишината паякът.

- Противник ли? - извикаха другите, учудени от неговото самочувствие.

- Моята мрежа не го лови. Дори не го забавя - поясни той. - Когато е весел, я развява и се забавлява от играта на светлината по нея. Но понякога пристига гневен, необуздан или просто замислен и тогава става опасен. Веднъж ме омота в собствената ми паяжина и ме запокити далече, далече. Връщането ми отне много време и сили.

- Не съм виждала Северния вятър весел - отбеляза катеричката, която внимателно слушаше.

- Той наистина е страшен. С него шега не бива. Може да те смрази и убие - съгласи се паякът. - Но пред него винаги летят изпаднали в паника мушици и други насекоми. А те са чудесна плячка.

- Струва ми се, че дървото не се страхува от вятъра - каза врабчето и подхвръкна на един клон, сякаш за да изрази своето възхищение и, може би, нещо повече от това.

- О, то не се страхува от нищо - очите на катеричката блеснаха. - При това е всеотдаен закрилник. Не иска и не очаква нищо от нас. Просто ни обича.

- Бих го нарекъл ловец на любов - замислено каза паякът. - Неговата паяжина е то самото, а неговите жертви сме всички ние. Не познавам по-способен и смел ловец от него. Не бърза и не се притеснява. Знае, че всеки от нас някой ден ще го обикне. Това непременно ще стане! Дори смъртта не може да попречи. И мъртво то ще ни дарява храна и подслон.

- Дрън, дрън! - вбеси се внезапно дървоядът, припомняйки си, че през зимата съществуването му ставаше по-трудно и несигурно. - Може да обича вас, но не и мен. Всякакви натрапници допуска в жилището ми, а трябва да ме закриля. Та аз съм слаб и беззащитен, при това съм му и роднина.

- Мисля, че си неблагодарен - ядоса се катеричката. - Как можеш само да ругаеш!

Тя грабна товара си и сърдито завъртя опашка. Въздухът се раздвижи, подхвана дървояда и го метна в тревата.

- Мразя те! - кресна той, когато успя да надигне глава. Но катеричката отдавна се беше мушнала в хралупата си и преподреждаше зимнината си.

- Брей че закъснях! - затюхка се пчелата. - А имам толкова малко време и толкова много работа. Ако зимата е дълга, медът може да не стигне - и тя се зае да събира остатъка от прашеца на цветята наоколо.

- Ами гордостта, достойнството и уважението към себе си? - сети се внезапно калинката и се почувства щастлива.

- Погледни дървояда и ще получиш отговора - обади се язвително дъждовният червей, преди да се скрие под земята. - Горделиво съди другите, с достойнство се хвали и с уважение към себе си бяга, когато се появи по-силен от него.

Но думите му не стигнаха до предназначението си. Дървоядът се беше добрал до подветрената страна на дървото и вмъкнал под кората му. Тук беше топло и миришеше хубаво - място за цял живот.

- Скрий се - наведе се врабчето към калинката, а после хвръкна на дървото. Не искаше да го остави и този път само срещу Северния вятър. Вкопчи се здраво в един клон, сви се на топка и разпери пухчета и пера, за да запази по-дълго топлината си.

- Не се бой! - поклатиха се листата около него, а то усети, че сърцето му се заблъска в гърдите, но не от страх.

“Скрий се!” беше единствената мисъл останала в главата на калинката, и тя се зае да я изучава.

- Вятърът иде - зашепнаха тревите, предавайки съобщението от стрък на стрък, и се приведоха до земята, за да покажат силата му. Няколко от тях поеха калинката и я скриха близо до корените си.

Само паякът не напусна мястото си. Чакаше поредната жертва. После щеше да застане на завет. Трябваше да бъде много внимателен и бърз - истински ловец.

- Фиуй! - изсвири въздухът и ... Северният вятър пристигна.

- Толкова бързах, за да те видя - запъхтян извика той, връхлитайки върху своя приятел.

- О! - възкликна само дървото и отпусна клони, отдавайки се на удоволствието от този допир.

Вятърът затанцува около ствола му, плъзна се по всяка пукнатина, надникна във всяка дупчица. После се заизвива между клоните му и те радостно запукаха:

- Любими! Любими!

Докосна с дъха си листата - едно по едно, а дървото светна от почервенелите им от щастие повърхности.

- Сега трябва да продължа, но непременно ще се върна отново - прошепна той и хукна на юг.

- Ще те чакам - дървото протегна клони след него, а няколко листа се откъснаха и се опитаха да го догонят. Земята се покри с пожълтелите им от тъга телца.

Есенното слънце надникна за миг иззад един облак и поток златни лъчи заля дървото. То заблестя в жълто, червено, зелено, оранжево и кафяво. Облаците поеха тази светлина и я пръснаха над земята. Някои я видяха и разбраха. Спряха и й се любуваха, докато тя изчезна.

Ловци на мигове.

Това се случило отдавна, по времето когато управниците по тези земи били честолюбиви, егоистични и недалновидни. Те спорели със съседите си за щяло и нещяло и водели продължителни, изтощителни и глупави свади.

И ето, в разгара си била поредната война. Земята отново се покрила с окопи, неприбран плод, изгорени стърнища, изкоренени дървета и стелещ се дим. На фронта се озовали всички мъже, годни да носят оръжие. Там се оказал и един мъж, нито млад, нито стар, селянин по произход и нагласа. Хич не му било до сражения. Не ламтял за земя - и своята едва обработвал. Не се обиждал лесно и не действал прибързано. Бил спокоен по природа, разсъдлив и жалостив. Не бил бунтар, нито умеел добре да изразява мислите си. Не одобрявал войната, но не знаел как да й се противопостави.

И така, той попаднал на фронта за сетен път и тук отново в гърдите му забушували различни чувства, а в ума му се загнездили въпроси, на които той не намирал отговори. Смисълът на ставащите изтребления му бил неясен и това го обърквало. Войниците и от едната и от другата страна на фронта му изглеждали еднакви - изплашени или изпълнени с омраза, страдащи или ликуващи. Изпитвал съжаление към тях, както и към всичко живо и неживо, населяващо тази земя. Не споделял изблиците на ненавист на своите другари по съдба и не разбирал и думичка от разпалените речи на командирите си. Понякога казвал:

- Ако някой те настъпи, нима ще му се сърдиш? Че той може да е сляп! Ти трябва да се отдръпнеш от пътя му, ако си зрящ.

Но никой не му отговарял. Намирали го странен, чужд и не му вярвали. Тогава огромна тъга го изпълвала, притискала го, душела го, сълзи бликвали от очите му.

Често с мъка и безпокойство си мислел за своята жена, останала у дома, за малките си деца и неприбраната реколта. Страх от бъдещето, тревога за близките и безсилие се борели в него. Неосъществими желания и намерения го сграбчвали, терзаели и измъчвали. Довеждан до отчаяние, той се молел на своя Създател за помощ и утеха, за покой и забрава.

Лятото и есента прекарал по-леко. Дори и на фронта от земята се носел дъх на плод и вечност. В окопите пониквали бурени и той с изненада и недоумение забелязвал, че пръстите му погалвали всеки стрък с любов, на каквато селската му душа сякаш не била способна. Тревите, храстите и дърветата били досущ като в родното му село и той ти чувствал приятели. Старите му врагове - къртиците, лалугерите и мишките, притичвали пред краката му, спирали да се ослушат, подушвали го, случвало се и да го погледнат. А той изпитвал някакво странно облекчение, сякаш е получил опрощение за минали дела.

Понякога се извивал вятър, който разпръсвал миризмата на кръв и трупове и довявал отнякъде ухание на цветя и невинност. Облаците, които идвали с него или се спускали отгоре, чертаели знаци, рисували картини по небето, а той се вглеждал в тях и се опитвал да тълкува посланията им. От време на време дъжд измивал и обновявал света, променял го и пораждал надежда. А слънцето, чакан утринен гост, с всяко свое появяване превръщало както раздиращото чувство, така и ужасната гледка в поносими.

Но най-голяма радост му носели птиците. Зареяни високо над окървавената земя с волен и безгрижен летеж, те пеели своите безсмислени песни, които го отнасяли далеч, далеч в непознати нему земи.

Но ето че дните започнали да стават видимо по-къси, а нощите и утрините - мразовити. Студът сковал земята, а мъглата се разпростряла трайно над нея. Живите същества се изпокрили, някои заспали дълбок сън и наоколо останал да властва само човекът. А той, така мислел селянинът, бил незрял, объркан, страхлив, гневлив и алчен. Резултатът от това господство навявал печал.

И все пак... И все пак... Понякога пред погледа му се очертавал силует на дърво, врана или врабче пресичали жадния му взор, цъфнало глухарче в някоя дупка го изпълвало със сладостен копнеж или от небето се изсипвал сняг и превръщал за кратко света в чисто нов.

Един ден, заслушан в нерадостните си мисли, човекът се спънал в бучка пръст. Била замръзнала и твърда. Навел се да разтрие крака си там, където го заболяло, и съзрял орех - сгърчен и черен.

“Като мен” - помислил и го взел в длани.

Притиснал го леко. Черупката подала, счупила се и между частите й се изнизал дух.

Човекът не бил страхлив, но леко се стъписал. Случилото се надхвърляло неговия опит.

- О, жадуван край! О, сладка свобода! - възкликнал духът и се изтегнал нагоре, нагоре с видимо удоволствие. - Ето че умрях!

Източил се още. Краят му, който се намирал в ръцете на селянина, започнал да се топи.

- Какво облекчение! Каква наслада! - продължил той, а думите му били съвсем необичайни за това време и това място, където изживяното страдание трайно се запечатало във всичко наоколо.

- Никога вече! Никога вече! - взел да припява и се разстилал все повече и ставал все по-прозрачен. - Но трябва да внимавам! Приключил ли съм с всичко?

Той спрял изведнъж движението си нагоре и встрани, бързо се прибрал в по-стари граници и се завъртял около човека.

- Здравей! - казал и се втренчил в него.

- Здрасти! - отговорил селянинът и помислил: “Значи така изглежда душата на ореха.”, в чието наличие изобщо не се съмнявал.

Духът сякаш останал доволен от видяното и разбраното. Той се поизпънал и започнал да говори с известна тържественост в гласа:

- Човече, ти ме спаси от еднообразието на затвореното пространство. Върна ми свободата. Преж-де-временно! - и захихикал като загубил голяма част от важната си стойка. - Трябва да ти се отблагодаря.

- Няма защо - притеснил се селянинът, който разбрал само последните думи.

- Хик, хик, хик - чак се задавил от смях духът. - Така, така. Ти наистина не знаеше какво правиш. Ако ти кажа “Благодаря ти!”, ще се възгордееш, ще решиш че си “дарителят на свобода”. И току виж си прекъснал сладката дрямка на някое духче или изпълнил необмисленото желание на мърморко като мен. Хик, хик, хик.

Той се запревивал, преметнал се и накрая се поуспокоил.

- Не, няма да направя такава грешка - продължил, като се опитал да стане сериозен и убедителен. - И все пак трябва да ти се отблагодаря някак си. Трябва! Всички действия, твои или чужди, завършват с последствия. А тях трябва да приемеш. Всич-ки-те.

- Всичките? - удивил се човекът.

- Точно така! -потвърдил духът. - И тези, които са резултат от твои постъпки, неосъзнати или умишлени, и тези, към които си подтикнал другите, предизвиквайки в тях чувство на гняв, омраза, завист или самовлюбеност и гордост, и тези, с които сякаш нямаш нищо общо. Всич-ки-те! И при това искрено!

- Чак пък искрено! - засмял се човекът за първи път от дълго време. - Че това зависи ли от теб?

- Искрено! Това е условието! - духът бил категоричен. - Е, или поне гледаш сметките да са верни. Деяние – въздаяние. Само тогава цикълът приключва.

- Какъв цикъл? - попитал човекът.

- Влизането във форма - пояснил духът. - Нямам никакво желание да ставам отново орех, човек или какъвто и да било друг. Да ти кажа, разликите между тях са незначителни.

Той плътно доближил селянина и му зашепнал доверително.

- Началото винаги е интересно и примамва, примамва... Толкова ново, вълнуващо, единствено по рода си! Радваш се, играеш, променяш се, харесва ти. Ако нещо не ти допада, просто го избягваш - не го чуваш, не го виждаш, не мислиш за него - значи не съществува. Ставаш колекционер на удоволствия. Струва ти се, че те нямат край. Търсиш ги, пристрастяваш се към тях, и ето... възникват желанията. Започваш да действаш - сляпо, нетърпеливо, с настървение, за да ги задоволиш. О, ужас! Те само нарастват!

Той млъкнал и потреперил.

- А после? - подканил го човекът.

- После? Докато се усетиш, новото станало старо, познато. Разчленил си го, назовал си го, изучил си го, препреживявал си го. Изненадата, свежестта, възбудата изчезват. Настъпва досада. Скуката превзема съществуването ти - и все едно и също, едно и също... до безкрай. Бррррр...!

Той бил така завладян от спомена за последното такова преживяване, че продължил със страст в гласа:

- Искаш да приключиш с тази форма, с всичко, свързано с нея, да излезеш на свобода, но не зависи от теб. Краят идва от самосебе си. Трябва да дочакаш последствията. Всичките. Всич-ки-те! А те са толкова много!

Духът се сгърчил и добил доста нещастен вид.

- Но този път имах късмет - захихикал отново. Очевидно се съвземал. - Човеците започнаха война. Формите взеха да загиват вкупом. Моето орехче падна от дървото и изгни.

Той се завъртял около селянина и сякаш затанцувал. Навел се до самото му лице, чак в отворената му от изумление уста, и занареждал:

- А можех да се родя дърво. Знаеш ли колко дълго живеят тези растения? И дават плод, и дават плод... Или пък да бъда погълнат от животно. Уф! И да изтърпя дълъг път на преминаване от форма във форма. Не, не, не! Вече не ми е забавно - и продължил със сълзлив изтънял гласец: - Толкова съм стар! Уморен! Преситен! Нуждая се от почивка и от всичките дребни наслади на съществуването без форма.

Свил се, почти изчезнал в дланите на човека. Но после се изпънал, захихикал, задавил се, закашлял се.

- И така - завършил делово. - Ти ме забеляза. Взе ме. Освободи ме. Значи имаш право на три желания. Изпълнение - веднага.

Селянинът го зяпал напълно объркан.

- Хайде, избирай - подканил го духът и отново обяснил: - Пълен си със желания. Какъв товар! Ще го намаля поне с три броя. Така ще ти се отблагодаря. Казвай!

- Моля? - човекът все още не разбирал какво се очаква от него. До този момент бил просто наблюдател и слушател.

- Ама ти съвсем си оглупял! - възмутил се духът, разсърдил си, заподскачал от нетърпение. - Не ми губи ценното време. Казвай три желания. Изпълнявам ти ги. Ти - доволен, аз - доволен, после - всеки по своя път.

- О-о-о... - и селянинът се замислил. Съществували толкова много възможности. Трябвало да направи избор, да поеме някакви отговорности. А кое било важното? Цялото...

- Хей, хей, хей - гневно го прекъснал духът и го стреснал. - С какви глупави мисли се занимаваш? Цялото човечество, света, войната! Да не си ги сътворил ти? Всяко Начало има Край и той е неминуем. Затова не се тревожи.

Навел се към него и бързо добавил:

- Моля те, остави и близките си на мира. Можеш да вярваш, че си дал живот на децата си, но не мисли, че знаеш какво е добро за тях. Та ти не познаваш дори себе си. Виж се! Имаш тяло, имаш ум, имаш някакъв опит. Взри се в тях! Търси! Три желания. Това е твоят шанс. Не го изпускай! - и се задрусал от възбуда.

- Открий съкровеното ми желание - проговорил селянинът внезапно.

- Така. Така... - от изненада духът чак спрял да се движи. Замислено се вгледал в човека. - Добре-е-е. Готово-о-о...

- Изпълни го - решително продължил селянинът.

“Брей да му се не види!” - помислил духът и станал неспокоен. Припряно предложил:

- Чакай. Не бързай. Кажи и последното си желание. Ще ги изпълня двете заедно. Наведнъж.

Човекът се сепнал. Почувствал тревога. Не вярвал в здравия разум на хората. Можел ли да вярва на себе си?

- Ако съкровеното ми желание - бавно започнал той, като внимателно следял реакциите на духа, - започне да ме измъчва, да отнема радостта в живота ми, да ме прави нещастен, моля те, спри го.

- Уф! Можеше да ми погодиш такъв номер! - възкликнал с облекчение духът и се развеселил. - Ами да, достатъчни ти бяха две желания. Само две и приключваш всички сметки.

Внезапно станал сериозен.

- Всичките?

Огледал човека с възхищение и добавил:

- Хей! Страхотен си! Наистина! Ама и аз съм голям хитрец, нали? Хик, хик, хик - и затанцувал някакъв “съвсем дивашки танц”, както му се сторило на селянина, като нараствал и изтънявал.

Стопил се и изчезнал. Само смехът му се чувал още известно време. “Да бъде волята ти!” било последното, което достигнало до слуха на човека.

Селянинът останал още малко взрян в нищото, без мисли, после се върнал при другарите си.

Същия ден бил ранен и млъкнал завинаги.

- Ще се оправи - казали лекарите, - но е загубил говора си. От шока.

Изпратили го у дома с благодарност и не се поинтересували повече от съдбата му. Бил задраскан завинаги от списъците за военна повинност.

Човекът се върнал към обичайния си начин на живот - грижил се за близките си, дома и животните в него. Околните най-напред се стъписали от недъга му, но после го приели. Да изплачат някому болката си без последващи съвети или поучения било ново за тях, но им харесало. Станал най-търсената личност в селото.

Преживял години на немотия и години на охолство, дни на мъка и дни на радост. Децата му пораснали и поели грижите за препитанието. Народили му се внуци и правнуци. Те станали негово постоянно обкръжение. Седнал в някой ъгъл на стаята или под дърво на двора, той бил представителят на възрастните - тяхното зорко око и все още здрава ръка.

Доживял дълбоки старини. Не разбрал какво е било точно съкровеното му желание, но бил убеден, че духът е изпълнил обещанието си.

Умрял тихо, без да се оплаква и без да съжалява.

Години по-късно, близките му си дали сметка, че го чували да промърморва по някоя дума. Всъщност, все едни и същи, които събрани заедно, казвали:

- Да бъде волята Ти!

На един остров насред Океана всичко било в изобилие. Слънцето дарявало щедро топлината си, облаците, щом покриели небето, стигали чак до земята, нощният мрак се разпростирал наситено черен, звездите блещукали ярки и големи, Луната и при най-оскъдното си показване създавала форми, ветровете никак не се шегували, а Океанът не преставал да бучи. Тревите, храстите и цветята се размножавали необуздано, птиците, влечугите, рибите, насекомите, бозайниците и човеците се плодяли без мяра, а животът и смъртта се редували и не причинявали радост, мъка или безпокойство.

Хората на този остров познавали жаждата, глада, умората, студа, жегата, страха, болката и нагона, но не знаели нищо за Красотата, Истината и Доброто. Те се хранели, спели, боледували, гневели, смеели се, пеели, танцували и стареели някак просто, като на игра, ден след ден.

Но една нощ, след непомнена буря, Океанът изхвърлил на брега останки от голям морски съд и човек. Първото, което островитяните усетили, било, че гостенинът им миришел. Всъщност той смърдял.

Измили го, обвили го в благовонни треви и го оставили да дойде на себе си. Когато го видели да се събужда след продължителен сън, те избухнали в смях. Човекът удивително приличал на живеещата наблизо Бяла маймуна, източник на забава и добро настроение за тях. Имал дълги коси с цвят на слънце и очи, в които сякаш се оглеждал Океанът. Ръстът му ги надвишавал два пъти, а кожата му – мръсно бяла на места, ръждиво кафява на други, била изпъстрена с белези и рани във всякакъв стадий на оздравяване. Бръщолевенето му било непонятно, но приятно за ухото, а обноските – смешни, но мили. Той стискал продължително и силно ръцете на мъжете и сякаш им предавал сила. Допирал с устни пръстите и дланите на жените и предизвиквал сладостна тръпка в тях. Децата подхвърлял високо над главата си, а после ги улавял и обсипвал с целувки. Бил толкова различен, че интересът към него не пресъхвал.

Първи го пожелали жените. Те именно го нарекли красив. Всяка закопняла да го докосне, да го усети, да го помирише и целуне, да го вкуси и притежава поне за миг, да бъде оплодена от него. Обграждали го с вниманието си денонощно. Предлагали му телата си ежеминутно. Водели своите женски битки, за да бъдат предпочетени от него, да го задържат по-дълго време до себе си. Търпеливо чакали силите му да се възстановят. Загубили всякакъв интерес към себеподобните си от мъжки пол. Намирали къдравите им къси коси за грозни, ниските им мускулести тела за уродливи, а кожата им за противно черна и мазна.

Първи те се усетили измъчвани от Красотата.

С времето дошли и новородените. Майките се вглеждали в тях и търсели белези на Чужденеца. В едного откривали права коса, в другиго – пъстри очи или светла кожа. И тогава се изпълвали с доволство, гордост и облекчение. Вече притежавали частица Красота – собствена, податлива и неизмъчваща. Били щастливи.

Когато косата на Чужденеца побеляла, кожата му потъмняла и той заприличал още повече на маймуната, жените разочаровани му обърнали гръб. Той се почувствал малко засегнат, но и благодарен. Женското внимание било доста изтощително и понякога опасно.

В освободилото му се време Чужденецът пребродил острова. Разглеждал, сравнявал и изучавал растенията и животните, почвата и скалите, брега и океана. Забавлявал се като ваел от глина фигурки, дялкал късове дърво, изчуквал каменни блокове и им придавал причудливи форми, рисувал картини върху скалите и пясъка. Точно тогава към него проявили любопитство мъжете. Те именно го нарекли Пришълеца и го приели в своя дом. Обичали да наблюдават танца на ръцете му, когато майсторял птици, животни, човеци или някакви странни опашати, рогати или многоръки същества, обичали блясъка на очите му, омайващата му усмивка. Опитвали се да му подражават и тогава се вглеждали в заобикалящия ги свят, за да го наподобят. Търсели Истината и когато я откриели се изпълвали с усещане за успех.

Заразпитвали го за пребродените от него пространства, за видяното и преживяното и за смъртта – краят на всички планове. Искали да знаят как се правят лодки, как се добива руда. Захващали се да изработват едно или друго, да спорят, да се карат, да фантазират. Престанали да забелязват жените, а погледите им се насочвали постоянно някъде далеч към линията на хоризонта. Скоро усетили мъката на непостижимото. Копнежът по нещо далечно, неясно, необяснимо се появил, за да ги измъчва до смъртта им.

Постепенно зрението на Пришълеца отслабнало, а ръцете му започнали да треперят. Каквото и да подхващал, не ставало както трябва. Пречел на заетите с работа мъже и те полека-лека го изолирали от делата си.

Човекът се видял заобиколен от децата и Бялата маймуна. Започнали взаимно да си учат езиците и игрите, предавали си желанията, споделяли любимите си приказки. Времето изчезнало. Денят не започвал с изгряването на слънцето и не свършвал със залеза му. Будността и съня се редували естествено и носели само радост.

Но на това безметежно общуване островитяните сложили край. Те основали училище, в което Знанието и Опита на племето да бъдат предавани на младите навреме. И децата усетили вкуса на насилието. Денят им бил разпределян до минута със занимания, целящи успешен живот и щастие, а в забързаното им съществуване маймуната и Пришълецът се мяркали като сенки. Когато завършвали обучението си, разпознавали безпогрешно доброто от злото, полезното от вредното, правилното от неправилното. Имали представа за бъдещето си и били преизпълнени с мечти.

И така, забравени от другите и малко натъжени, маймуната и Чужденецът прекарвали времето си един до друг. Гледали мълчаливо Океана, небето и земята. Поделяли храната си. Дишали въздуха си. Подремвали заедно. Усещали настроенията си и си помагали да ги преживеят.

Първа тя го нарекла приятел.

– Какъв приятел съм ти аз? Излъгах всички, излъгах и теб – с горчивина казал човекът.

Маймуната го погледнала изненадана, а после скокнала, сложила длан над очите си и бавно се завъртяла в кръг, оглеждайки се.

– Няма никой! – съобщила накрая. – Нито един, който да пита: “Защо ме излъга?”, но и нито един, който да казва: “Помня те и благодаря!”

Тя се изсмяла, преметнала се и отново седнала до Чужденеца. Той поклатил замислено глава и продължил:

– Ако не беше неизтребимото ми желание да откривам нови територии, а после да се перча с наученото, това място щеше да си остане Рая – земя на невинност, любопитство и смях. Аз нямаше да се чувствам виновен, а ти изоставена. Заех твоето място на любимка, превърнах го в пиедестал, а накрая паднах от него – той я погледнал и се усмихнал. – Научих ги да разпознават Красотата, Истината и Доброто. Умник нарекох този, който ги вижда, и Глупак, който нехае за тях; Нещастник, който ги е загубил, и Щастливец, който ги притежава. Но с тях се родиха и Грозотата, Лъжата и Съденето. Така създадох Ада – място на разделянето, противопоставянето и копнежа за единение.

Маймуната го изгледала с блеснали очи.

– Семето не пуска корен, ако почвата е неподходяща. А когато израсне и цъфне, може да се окаже Смрадливче – тя се разхълцала от смях и трябвало да направи няколко премятания, за да се успокои. – Не се разкайвай прекомерно. Хората те следваха толкова, колкото желаеха. А на мен всъщност направи услуга. Живеех сред човеците, но знаех, че не съм една от тях. Привличах вниманието им с лекота и можех да го задържам колкото си искам. Но в действителност никой не ме виждаше. Те стояха до мен, хранеха се с мен, играеха с мен, слушаха ме само за да се смеят. И аз самата не се познавах. Плачех, усмихвах се по различен начин, охках от болка, треперех от страх, премятах се от радост, но само за да предизвикам смях – тя погледнала човека и му намигнала. – Наистина загубих нещо – главната роля в живота на Острова – тази на Смешника. Но не съжалявам. Свалена от сцената, аз имах възможността да видя как друг поема тази роля и я превръща в Сериозен смешник.

Маймуната прихнала и се заела отново с премятанията си.

– Смехът на това място изчезна, но така и трябваше да стане. Истинският смях е този над самия себе си, а кой тук се познаваше? – продължила тя. – И така, сцената остров остана, но главната роля беше премахната. Бившите актьори – Нещастникът и Глупакът, се срещнаха, единият загубил пътьом горделивостта си, а другият – невежеството си. Да съжаляваме ли за това?

Тя вдигнала вежди и завъртяла очи, почесала се по главата и прихнала отново. Човекът протегнал ръце и я притеглил към себе си. Нежно я залюлял в прегръдката си и я целунал по тясното челце.

– Какъв късмет, че те срещнах! – казал той, но забелязвайки, че маймуната оголва всичките си зъби в любимата си усмивка, побързал да се поправи: – Как успях да те намеря! – И се разсмял.

От този ден той престанал да се тревожи за съдбата на островитяните и започнал да се вглежда в живота, опита и знанията си с насмешливия поглед на своята приятелка. А маймуната се почувствала човек – та тя и този до нея, по всеобщо мнение, толкова си приличали, пък и говорели едни и същи глупости!

Чужденецът бил загубил зъбите си, косите си и гладката си кожа, когато първият кораб бил построен, първата карта на света – начертана и първите желаещи да достигнат Континента събрали достатъчно смелост. Сред тях била и Бялата маймуна.

– Не искаш ли да дойдеш с нас – попитала тя своя приятел, – да видиш родните места, да срещнеш старите другари, да разкажеш преживяванията си?

– Откъдето и да съм дошъл, там не мога да се върна. Където и да съм бил, там вече ме няма – с усмивка отговорил той. – Никога не се обръщай назад. Няма какво да научиш. Миналото е в паметта, а тя е лъжовна. Когато си радостен, представя ти събитията динамични, пълни със смях и весели обрати. Когато си тъжен, същото минало изглежда досадно протяжно, унило и скучно. Когато си самоуверен – о, колко велик си бил някога!

Той отворил широко беззъбата си уста и целият се затресъл в смях.

– Но не се опитвай да погледнеш и в бъдещето. Какво можеш да видиш там? – продължил след малко. – Само това, което въображението ти представя. А колко лъжовно е то! Ако си препълнен с мечти, ето ти ги сбъднати. Ако те обсебват страхове, те мигом нарастват многократно. А ако си объркан – о, колко безнадежден е животът!

Погледнал я и замълчал за малко.

– Отдай се на този миг, защото само той е истински. Не го сравнявай, не се опитвай да го промениш, не се привързвай към него. Остави го да се рее като птица в небето – безметежен, безименен и краен и му се наслаждавай – намигнал й. – Е, поне опитай – и той отново се разсмял, като запляскал с ръце по бедрата си.

В нощта преди Голямото отпътуване Чужденецът оставил тялото си на острова и пуснал дъха си и маймуната на свобода. Когато на сутринта корабът запорил водите на Океана и мъжете, жените и децата махали с ръце от брега, смеели се през сълзи и се опитвали да запомнят лицата на заминаващите в този последен миг, само едно същество на палубата не гледало назад.

Насред Планината, под върховете, над долините, се намираше езеро. Водите му проблясваха между голите клони на дърветата през зимата, ятата прелетни птици сочеха местонахождението му през пролетта и есента, а отъпканите пътеки от хора и животни водеха до него през лятото.

Това езеро си имаше собствен извор – буен, бърз и пълноводен. Разпростираше се нашироко в една падина между три скали и се изливаше в единия край, подскачайки игриво по камъните на склона. Беше дълбоко, но дъното се виждаше – толкова бистри бяха водите му. Движеше се непрестанно и никакви семена не успяваха да пуснат корени по неговия път. Пръските и парите му проникваха в околните скали, във въздуха, между храстите, дърветата и тревите по брега. Напояваха ги, освежаваха ги, разкрасяваха ги. В цялата околност се носеше дъх на свежест и нов живот. Вятърът минаваше от време на време, поемаше това ухание и го разпръсваше по цялата земя. Сезоните се редуваха, за да му се радват и нямаше бедствия, нито катастрофи в този край.

Облаците го нарекоха Прекрасното езеро и понесоха славата му по света. Всеки, който можеше да лети, ходи, пълзи, изобщо да се движи, идваше да го зърне. Ведростта, спокойствието, невинността му въздействаха на тези, които бяха в близост. Предизвикваха умиротворение и радост от съществуването, благост и покой.

Водните същества го населяваха за кратко, за да поплуват, а после тръгваха за храна другаде. “Беше ли в Езерото?” – питаха се при среща и се чувстваха част от велика общност.

Птиците виеха гнезда в клоните на дърветата и в скалите наоколо и пееха хвалебствени песни от ранна пролет до късна есен.

– Елате да видите! Елате и вкусете! Останете с нас! Да пребъде! Да пребъде! – звучеше навред.

Хората, животните и насекомите пиеха вода, почиваха на неговия бряг и ободрени – с олекнали сърца и бистри умове – поемаха отново търсенията си, оставили разочарованията и съмненията.

Растенията пък учеха семената си как да яхнат вятъра, за да достигнат падината на Езерото, как да използват дъждовните капки, за да намерят подходящ дом за цял живот.

– Струва си да се подготвите. Струва си да опитате. Това е единствената ви възможност – внушаваха те на невръстните потомци собствените си представи и желания.

Но най-голямо вълнение предизвикваше слухът за Езерото сред реките. Те променяха пътя си, за да го видят.

Първите, нетърпеливите, събираха сили точно колкото да дойдат и да го докоснат.

– Колко си красиво! Достолепно! Съвършено! – мълвяха възхитени. – Ти си примера за нас.

Връщаха се в старото си русло със съжаление и разказваха за тази единствена среща през цялото си понататъшно съществуване. Всеки път от непресъхващия им копнеж изникваха чудни подробности, омайващи детайли и те, лека полека, превърнаха спомена в жадуван блян, в недостижима мечта.

"Моите почитатели" – с нежност мислеше за тях Езерото, а цялата му повърхност се покриваше със ситни вълнички на задоволство.

 Други премисляха чутото. Преценяваха истинността му. Убедени, те идваха завинаги. Смесваха водите си с неговите, прекосяваха го и обновени продължаваха живота си самостоятелно. Наричаха себе си сподвижници. Създадоха строги правила за влизане, пребиваване и излизане от падината. Следяха за точното им спазване и шумно порицаваха провинилите се.

– Изворът е мощен – казваха те, – но не знаем докога. Промените са неизбежни. Редът ще направи прехода постепенен, познаваем и желан. Затова: никакви игри с тревите по брега, никакви закачки с животни и птици, без подскоци и завирявания, без почивка!

"Виж ги ти!" – дивеше се Езерото. – “Те сигурно знаят защо се движа, как го правя, накъде отивам. Трябва да са наясно с отговорите" – и се стараеше усърдно да спазва предписанията им.

После, влачейки се, пристигнаха мудните, маловодните. Носеха пръст и семена. Слязоха на дъното и забравиха да продължат напред.

– Хайде, размърдайте се, ленивци! Стига излежаване! – побутваше ги Езерото със смях. – Събудете се! Вижте този красив свят!

– Ти си ни достатъчен, Благодетелю! Ти си нашият живот – и те се изтягаха с наслада и несъзнателно покриваха всяко камъче и дупчица с кал. – Без теб сме мъртви!

– Изгони ги! – настояваха сподвижниците. – Докато се усетиш ще те замърсят, ще те увонят, ще те заразят с мързела си.

– Не мога да ги изоставя – извиняваше се Езерото. – Немощни са, но са добродушни. Нуждаят се от помощта ми, за да оцелеят. Ще ги изтласкам встрани, към брега и ще ги оставя да почиват там. Така няма да си пречите взаимно.

И то положи доста усилия, за да раздели двете течения. Но препирните, кавгите и боричканията между тях утихваха за кратко, за да избухнат по-злостни и продължителни от преди.

– Тази капка е моя!

– Не! Моя е!

– По този камък минавам аз!

– Не! Аз!

– Мърльо!

– Гадняр!

– Натрапник!

– Използвач!

Обвинения и обиди се сипеха безспир.

– В това корито има място за всички – мъчеше се Езерото да потуши изблиците на вражда. – Нужна е само мъничко взаимна търпимост.

Но думите му рядко се чуваха и още по-рядко разбираха.

– Те са виновните! Те са непоносимите! – беше отговорът на неговия опит за сближаването им.

Взрени в своята представа за удобство и красота, обладани от своите страхове за безсилие и грозота, реките правеха все едно и също. И Езерото остана нащрек, за да ги разтървава, насочвайки едните към центъра си, а другите към брега.

– Какви ги вършиш! Виж какви съседи надойдоха! – развикаха се тогава и растенията. – На какво ни обричаш? Мътна вода, блатни треви, вмирисан въздух! Имаш задължения и към нас! Ние сме тук, подлъгани от външността ти. За цял живот! Не сме птици, за да отлетим, не сме животни, за да избягаме, не сме риби, за да се преселим. Ние можем само да умрем. Това ли искаш?

– Не, не! Как ви хрумна! – притесни се Езерото.

То се опита със сетни сили да възстанови плавното си и постоянно течение, но не успя да удовлетвори очакванията и не донесе успокоение на никого. Предизвика само раздразнение и гняв у другите и пълно изтощение на себе си.

– Сега пък какво правиш!

– Мислиш ли изобщо?

– Какъв глупак!

– Ужасно езеро!

– Спри най-после! – чуваха се отвсякъде недоволни гласове.

“Лошо – добро. Как да ги различа?” – питаше се Езерото и вълнички на несигурност и тревога го набраздяваха.

“По-добре да не говоря, да не действам” – казваше си понякога с тъга. – “Но как да престана да виждам? Как да престана да чувам? Как да престана да чувствам?”

Вече не изпитваше радост от движението, от срещата с другите, от смяната на деня и нощта. Очакваше бъдещето със страх и лоши предчувствия. Постоянни спътници му станаха умората, самосъжалението и отчуждеността.

И ето, че от върховете по скалите се спуснаха непокорните, необузданите потоци, привлечени от разнасящите се наоколо крамоли и предвкусващи голямото забавление. Грохотът на отломени скални късове, повалени дървета, изкоренени храсти извести за пристигането им. Те нахлуха в падината, а веселостта и безразсъдността им беше заразителна за някои и отблъскваща за други.

– Хайде с нас! Правете като нас! Забравете забраните! Следвайте желанията си! Бъдете спонтанни!

Разплискаха водите на Езерото, обърнаха камъните по дъното му, покриха околността с откъснати треви, смачкани цветя и мятащи се в смъртен страх риби, и, налудували се, се оттекоха, без да се обръщат назад.

– Ха, ха, ха – смееха се ленивците. Нашествениците бяха успели да ги размърдат. – Колко интересно! Отпускаш се, а другите те люлеят, подхвърлят. Какво преживяване!

– Катастрофа! Светът ни загива! – зашепнаха растенията, изтръпнали от ужас. – Това е краят! Бягайте, бягайте!

Птиците се вдигнаха от гнездата, размахали криле, и се понесоха без цел и посока. Заблъскаха се, заврякаха, а въздухът се изпълни с разхвърчали се пухчета и пера. Животните и хората грабнаха малките си и, без да гледат къде стъпват, спъвайки се, падайки, охкайки, лазейки, се насочиха вън от падината. Насекомите вкупом нападаха мятащите се тела. Жилеха ги, смучеха ги, хапеха ги, трупайки сили за дълъг път. Всеки, който можеше да лети, ходи, пълзи, изобщо да се движи, изоставаше това място.

– Как е възможно! – едва намериха думи сподвижниците, онемели от изненада и възмущение. – Това вече е прекалено!

Използваха създадената суматоха и напуснаха Езерото по най-бърз начин, отнемайки голяма част от водите му и всичките му обитатели.

Само ленивците, поуморени, но все още радостни и възбудени, се стичаха във вид на кални потоци към извора, търкаляйки надолу всичко, изпречило се на пътя им.

Подмятано, разкъсвано, обезобразено, без чувства и мисли, Езерото остана бездеен участник и мълчалив свидетел на събитията.

– Трябва да се почистиш – посъветва го вятърът, видял по време на странстванията си какво ли не. – Ще се затлачиш – и хукна по света да разказва за бедствието.

Облаците, потресени от разкриващата се пред тях гледка, незабавно го последваха. Слънцето остана, но скрито зад плътна мрежа от лъчи.

През остатъка от деня Езерото не направи нищо. Слушаше заглъхващите звуци наоколо, а после дълго се радва на тишината. Нарече я “моят единствен приятел”.

В безлунната нощ се зае да изследва извора си. Бавно, но с упорство разкри част от него. После закриволичи по падината, търсейки път между дънери, камъни и кал. Оформи улей с пясъчно дъно и го покри с плет от съчки. В ранната утрин погледна избледняващите звезди и ги поздрави с напевното ромолене на оскъдното си течение.

Когато зората очерта контурите на всяка стъпкана тревичка, окършен храст, осакатено дърво по брега, падината се огласи от шумните им охкания, оплаквания и обвинения.

– На какво приличаме? Какво ни причиниха? Измамиха ни! Напуснаха ни! Как ще живеем? Кой ще ни помогне?

Загрижени за собствените си пострадали телца, те не забелязаха Езерото и не чуха успокоителните му думи:

– Раните ще заздравеят, пъпки пак ще пукнат, просто пуснете корените си надълбоко.

Изплашени, обидени и обезверени, растенията по брега не направиха нищо за себе си и залиняха.

Слънцето напече земята. Привлечени от топлината му, ленивците се отделиха от пръстта и се отправиха към небето.

– Колко сме леки! И летим, летим... – възклицаваха те, доволни и от себе си и от света.

Блатните треви, побързали да избуят в калта, положиха жилавите си стръкове върху напуканата земя в очакване на по-добри времена. Всеядните насекоми се вкопчиха в тях и изпаднаха в полусън.

Понякога заблудена птица пресичаше падината. С насочен към хоризонта поглед, тя не издаваше и звук. Само крилете й се движеха в ускорен ритъм.

Случваше се наранено животно да потърси закрила в безлюдната местност, но щом оздравееше я напускаше без съжаление.

А Езерото, превърнало се в незабележимо поточе, благославяше всеки миг от подарения си живот. Всяко ново знание и всяко старо чувство го изпълваха с възторг.

Посрещаше деня с любопитство, изпращаше го с благодарност. Търпеливо чакаше слънчевите лъчи да достигнат повърхността му, да затанцуват от капка на капка и заблестят с ослепителна красота. Тогава и тъмните петна с изящни форми се раздвижваха върху стените на тясното русло. Сближаваха се, сплитаха се, разделяха се; изчезваха и се появяваха отново. Влюбените капчици вода подскачаха в опита си да ги докоснат, погалят, обгърнат. Но най-удивителна беше нощната тъма, когато границите изчезваха, началото и краят се сливаха и оставаше само чувството за съществуване – навсякъде, постоянно.

Една привечер сенките заиграеха лудо, после цветовете внезапно помръкнаха, а очертанията на формите се размиха и сляха в плътна тъмна маса. Вятърът, зажаднял за новости, беше дошъл да хвърли поглед отвисоко. Облаците, натежали от любопитство, бързаха след него. Забелязали изсъхналата земя, обезлистената гора, полегналите жълти стръкове трева, те жално се завайкаха:

– Какво нещастие! Какво нещастие! Падина на смъртта!

И в желанието си да помогнат, да вдъхнат живот, да събудят надежди, те припряно изляха целия си дъждовен товар и, облекчени, се понесоха нанякъде.

Водата нахлу в улея на Езерото, изпълни го, отнесе покриващия плет и плъзна калта. Тя изравни повърхността на земята и покри извора. От Езерото не остана и следа.

Блатните треви се надигнаха, готови на всичко за малко живот. Пуснаха филизи, листа, цвят, а после разпръснаха семената си наоколо. Раздвижиха се и всеядните насекоми, за да оставят във всяка дупчица личинка или яйце.

От този ден сушата – продължителна и убийствена – завладя падината. Понякога в здрачни часове вятърът, нападан от необясними терзания, профучаваше, вдигаше прахта и я разхвърляше надалеч. Облаците, неговите спътници, ръсваха дъждец, но капките, едва достигнали напечените скали, поемаха обратния път нагоре. А безмилостните същества, сврели се в дълбоките пукнатини на земната кора, изпълзяваха нощем за кратко, пускаха пипалца и хоботи и унищожаваха, задушаваха или нараняваха смъртоносно всяка друга случайно появила се форма на живот.

“Прекрасното става ужасно” – говореха по света с недомлъвки и страх.

Тази мисъл посрещаше новородените, следваше ги като сянка през целия им живот, търсейки потвърждение навсякъде и във всичко, и оставаше след смъртта им. Поколения след поколения от ухо на ухо се предаваше вярата в неизбежната гибел на света. Времето промени падината до неузнаваемост, а чувството за обреченост остана.

Но един Истински изследовател се усъмни в тълкуванието на легендата за Езерото и реши да направи експедиция до предполагаемото място на извора му.

Избра период на пълнолуние и се подготви старателно – здрави обувки и много вода. Тръгна през нощта, за да успее да пристигне в по-хладните часове на деня. Докато преодолее голите, напукани от жегата скали, за да стъпи на набразденото прашно корито, слънцето вече се показваше на хоризонта.

Движейки се крачка след крачка, Истинския изследовател най-напред оглеждаше земята, после я опипваше с пръсти, а накрая допираше ухо до нея и дълго слушаше.

Дневното светило се катереше по небето, хвърляше яростни отблясъци по тропическия му шлем, пот обливаше цялото му лице, но той не бързаше. Старателно и внимателно извършваше своя изследователски ритуал на всяка педя земя.

Когато слънцето отново докосна хоризонта, беше пребродил само половината падина.

"Ще се върна отново" – помисли си уморен, но не и обезсърчен и хвърли последен поглед на земята под краката си. Докосна по навик пръстта и опря ухо. До отслабналия му от целодневното напрягане слух достигна звук.

"Ето!" – възкликна Истинския изследовател и, забравил за своето изтощение и за заплахите на нощта, се просна с цял ръст в прахта. Сменяйки едното си ухо с другото, той дълго слуша.

– Кап... кап... кап... – на големи интервали от време, но ритмично и неспирно се разнасяше песента на неукрепналата вода.

– Кап... кап... кап – бавно, но неотклонно тя събираше мощ.

– Така си и знаех! – изправи се Истинския изследовател и се усмихна широко на огромната жълто-оранжева луна, появила се току-що. – Където е текло, пак ще тече!

И без да прави нищо повече, потегли обратно, за да съобщи на другите благата вест – ужасното ще стане прекрасно.

Върху една малка част от сушата на Земята се простирала страна. Границите й лъкатушели между реки, планински върхове и бреговете на море. Какво ли не се раждало на тази земя! Треви и дървета избуявали, щом семената им попадали в нея. Всякаква твар я населявала. Птици и животни изпълвали горите и полята, риби се мятали в реките и езерата, а хората тънели в благодат.

В едно градче, сгушено в подножието на планина, живеел шивач. Странен бил този човек – роден да бъде беден. Не можел нищо да прави, освен да шие дрехи, но и те били някак си обикновени, старомодни и безцветни. В тази страна, богата на възможности за препитание, той разполагал с толкова средства, колкото да не умре от глад.

– Защо не се научиш да шиеш дрехи, които да се харесват? – питали го неговите съседи.

А шивачът опитвал, но нищо не се получавало. Много пестеливо изразходвал той плата, конците, сърмата, ширитите, дантелите. Сърцето не му давало да бъде разточителен.

Този човек нямал роднини, но имал любима. Вечер се разхождали в полето, по празник се качвали в планината, повечето време се гледали, понякога си казвали по дума, смеели се на едни и същи неща, а при случаен допир смутено се отдръпвали. Всичко между тях било прекрасно, докато един ден той не й казал, зачервен:

– Би ли искала да споделиш цялото ми време, моя дом, моята храна, моята постеля? Ще ми станеш ли съпруга?

– Не мога – промълвила девойката, а очите й се напълнили със сълзи. – Толкова си добър, а така беден! Как бихме могли да живеем заедно?

– За какво се притесняваш? – удивил се шивачът. – Винаги е имало храна за мен. Зная, че сега ще има и за теб, а в бъдеще - и за нашите деца.

– Отвори си очите – настояла тя, а от сълзите останали само две солени бразди върху страните й. – Нима само с храна се живее? Виж се! Никой не споделя с теб щастието си, никой не те кани на свое тържество! Не умееш да взимаш от живота и няма какво да дадеш – и тя си тръгнала, за да не се върне никога повече - потърсила истинския жених в далечни страни.

Ежедневието на този човек щяло да бъде самотно, ако не притежавал едно рядко качество – умеел да слуша. Често го навестявали негови съграждани. Донасяли по някоя скъсана дреха за закърпване и докато шивачът изпълнявал поръчката, те говорели, говорели. Оплаквали се от неуспешни сделки, непослушни деца или досадни близки. Понякога се разпалвали и гласовете им кънтели в малката къщичка. Случвало се и да поплачат над съдбата си. Накрая оставяли дребни монети и си отивали. А бръчките върху лицето на шивача се увеличавали и задълбавали, а очите му се изпълвали с тъга.

– Защо страдат? Взимат, могат и да дават. Какво повече им е нужно? – питал се той.

Постепенно около устните му се оформили две бразди, а усмивката му изразявала горчивина, а не радост.

Веднъж на изпроводяк той казал на разтревожена майка:

– Остави детето ти да се учи от собствения опит. Той е най-добрият учител.

– Лесно ти е на теб – не обичаш никого – отговорила тя и очите й гневно светнали.

Друг път посъветвал мъж, водещ съдебни дела за къс спорна земя:

– Отстъпи този имот. По-добре да имаш услужлив съсед, отколкото заклет враг.

– Който няма нищо, дава веднага – троснато отвърнал човекът и свил устни.

“Наистина нямам право да съдя и поучавам, защото живея сам и не притежавам нищо ценно” – тъжно си помислил шивачът.

Оттогава той не проронвал нито дума. Цялата си съпричастност, цялото си съчувствие изразявал с поглед, усмивка, докосване с ръка.

А в малката страна една след друга се редели плодородни години. Храна имало предостатъчно. Животните се плодели, растенията се множали, а хората живеели прахоснически. Изсичали най-хубавите гори за дървени трупи. Разломявали планините за гранит и мрамор. Копаели езерата и реките за пясък и чакъл. Разширявали градовете, строили дворци, отрупвали ги със злато, бляскави камъни, скъпи тъкани.

– Един живот имаме, а и той е толкова кратък! – обичали да повтарят.

И бързали, бързали... Бързали да създават и да продават, да харчат, да се забавляват. Веселели се до изнемогване и пак не им стигало. С изгарящ плам се отдавали на желанията си, а те били толкова много. Изтощили се до краен предел и станали раздразнителни и нетърпими един към друг. Алчността и безсърдечието зацарували в малката страна.

Все повече се натъжавал шивачът. Побеляла и оредяла косата му. Изпосталяло и се прегърбило тялото му. Замислено гледали очите над падналите на носа очила. И къщичката и дворчето му също остарели. Вратите се изкривили, мазилката се олющила, коминът паднал. Тревите задушили цветята в градинката, кората на плодните дръвчета се напукала, а водата в кладенчето – заблатила.

Работата на шивача намалявала от ден на ден. Никой нямал нито желание, нито необходимост да носи кърпени дрехи. Хората идвали, както преди, да излеят пред него насъбралата се мъка, завист или обърканост, но вместо поръчки, му харизвали стари дрехи. Той ги изпирал, разшивал ги внимателно и изглаждал старателно всяко парче. След това прибирал в различни сандъци платовете, ширитите, дантелите, конците.

– Защо си губиш времето? – дивели се неговите съседи. – Няма по-безсмислена работа от тази. Никога не ще използваш тези отпадъци.

Шивачът засрамено навеждал глава. Не знаел по какъв друг начин да запълни дългите си дни. Все по-голяма част от времето си прекарвал на пейката пред къщичката си. Тук посрещал слънцето с надежда и го изпращал с тъга. От това място виждал звездите да се появяват и да гаснат. Усещал безразсъдството, завладяло хората, и сърцето му тръпнело от безпокойство.

Понякога, когато безутешност и несигурност го обхващали, се обръщал към своя бог:

– Господи, наистина ли ти трябвам такъв – незабележим, ненужен, едва оцеляващ? Никой не ме обича, на никого не нося радост. Какво мога да направя аз за теб в този свят?

И макар че не получавал отговор на въпроса си, сърцето му се изпълвало с покой и той се заемал с ежедневните си дела.

Но ето, че дошли години на бедствия. Една, втора, трета... пета... Напролет – градушки, лятото – суша, наесен – проливни дъждове, зиме – сух студ. Птиците, насекомите, животните и рибите започнали да напускат тази страна. Цветята и дърветата залинели. Реките се превърнали в малки, кални вади, а земята не давала плод, както преди. Страхът от недоимък станал постоянен спътник на жителите на малката страна. А с него дошли безпомощността, озлоблението и омразата. Нямали друг спомен хората от този на годините, преживяни в охолство. Нямали друг опит от този, натрупан в пилеене и безкритичност. Почувствали се изоставени, измамени и ограбени. Но от кого? Не знаели. Не можели да задушат желанията си. Не успявали да се преборят с нетърпението си. Люшкали се измъчени между унинието и надеждата.

Градовете загубили бляскавия си вид. Дворците били занемарени, а златото и скъпоценностите – продадени вън от страната за храна. А после настъпили истинският глад и немотия.

Както и преди, и дори по-често, хората продължили да навестяват стария шивач. Щом зърнели благото лице с вечната усмивка и насълзените късогледи очи, те забравяли страхове и тревоги, а смирението плахо се прокрадвало в сърцата им. Започнали да се заседяват по-дълго при него. Малката му къщичка, единствена в града, предлагала, незнайно как, уют, спокойствие и сигурност. В сандъците се криело истинско богатство, а шивачът вършел с него чудеса. Старо изпокъсано палто се превръщало в детски костюм, съдран панталон ставал като нов, късчета плат се преобразявали в пъстра блузка. Хората често нямали с какво да платят, затова всеки правел каквото може. Дърводелец оправил вратите, строител изградил комина, бояджия оцветил стените, градинар посадил нови цветя и храсти. Жените пък носели по нещичко за ядене, а децата изпълвали двора със смях и топуркане на боси крачета.

Понякога се вдигала сватба в града. Булчинската рокля майсторял шивачът. Не жалел той своите съкровища – плата, ширитите, дантелите. На сватбената маса го поставяли на челното място. Тогава имало и песни, и танци, и смях, както преди. Сърцето на стария човек туптяло от радост. Струвало му се, че ще се пръсне от любов.

Спомените от миналото полека лека избледнели. Опитът при новите условия се трупал, трупал. Хората се научили да пестят храната, да възстановяват силите си, да си помагат в беда. Обикнали земята, на която живеели, и започнали да се грижат за нея с търпение и знание.

После животните, птиците, насекомите, рибите се върнали. Дърветата и цветята избуяли отново. Езерата и реките се напълнили с вода.

Един ден шивачът умрял от старост. Жителите на града го изпратили до последното му убежище. Върху надгробния камък написали:

“Тук почива този, чиито слова не чухме, но чиито дела докоснаха всяко сърце и комуто никой приживе не каза “Обичам те!””

В ранното утро на едва долавящата се пролет два влака се срещнаха на една гара.

Единият – къса композиция от два пътнически и четири товарни вагона – беше пристигнал пръв и чакаше познатия знак, за да продължи.

В тези часове на деня тъмнината отстъпваше владенията си на мъглата. Линиите и пероните, изтегнали се един до друг, се измъкваха от неразличимото и, проблясвайки на оскъдната светлина за кратко, изчезваха отново в него.

Влакът просто чакаше. Беше го правил много пъти. Минаваше оттук по два пъти на ден, превозвайки пътници и товари между два града. Познаваше всичко наоколо. Беше виждал местността едва огряна от утринното слънце и обагрена от залязващото; в зной, дъжд и студ; скована в лед, наводнена, нападана от ветрове. Познаваше шумовете и миризмите й, населяващите я същества, калта, прахта и упоритите цветя.

Другият влак пристигна ненадейно. Извести за идването си с късо изсвирване, а после с шумното “трака-трак”, “трака-трак” изникна от мъглата и разпростря дългото си тяло пред гарата. Беше червено-бял, прясно боядисан и бляскав, с ярки надписи при всяка врата, с добре смазани метални сглобки и огледално чисти стъкла; населен, оживен, весел. Нов и по изпълнение и по назначение – идваше отдалеч, отиваше надалеч, бърза връзка между морето и планината.

– Здравей! – задъхан поздрави той и вълни от добронамереност и щастие заляха всичко наоколо.

– Здрасти! – сепна се другият.

За кратко беше забравил за себе си и света, изцяло погълнат от това неочаквано видение. Сега забеляза хиляди свои отражения. Всяка врата, всеки прозорец и метална част на този до него показваха един влак нито пътнически, нито товарен, очукан, стар, с петна и следи от всички товари, които беше пренасял, зле почистван и небрежно поддържан. Изпита срам и досада едновременно. Червените петна под олющената боя проличаха по-ясно.

Пътници напускаха бързия влак недоспали, но радостно възбудени, а други нахлуваха в него, помъкнали багажи и добро настроение. Врява, глъчка, смях се носеха из въздуха, изпълваха го, нагнетяваха го.

Влакът пое новия си товар и, тръпнещ от любопитство, нетърпение и възторг, потегли към неизвестното. Мъглата погълна формите му и ги разми. Шумът заглъхна, разпадна се на отделни звуци, които сякаш се отцедиха. Тишината се възцари по-осезаема от преди. Пътническо-товарният влак се направи, че не забелязва промяната.

 Не си бяха казали и дума повече този ден. Не си казваха повече от станалото обичайно “здравей” и през следващите дни.

“Ще пристигне лъскав и надут” – мислеше понякога пътническо-товарният влак, докато чакаше другият да дойде. – “Винаги идва последен, а тръгва пръв.”

И горчива завист го изпълваше и измъчваше.

“Презира ме” – самосъжаляваше се друг път, когато бели и червени петна отразена светлина играеха по тялото му. – “Не съм дори незабележим, а грозен и противен. Затова не ме заговаря.”

“Колко е спокоен и достолепен” – дивеше се бързият влак, докато едни пътници слизаха, а други се качваха. – “Трябва да е изминал много път, трябва да е преживял много неща.” 

“Какво ли мисли за мен?” – питаше се друг път и му хвърляше боязливи погледи. – “Един новак – чистичък и глупав” – а цветовете му помръкваха за кратко от обземащата го тъга.

– Откъде идваш? – внезапно попита една сутрин пътническо-товарният влак, преодолял незнайно как всички чувства, мисли и представи.

– От морето – откликна другият, щастлив че са му обърнали внимание.

– Морето? Никога не съм чувал за него. Как изглежда? – не сдържа любопитството си ветеранът. Беше забравил целия си опит и всичките си предразсъдъци.

– То ли?! Ами то е красиво. – Влакът се помъчи да си спомни още нещичко от своето пътуване. Беше останало само чувство на блаженство, а и то се стопи. Осъзна невежество си и се смути. – Всъщност, не зная – призна си засрамен. – Истината е, че не съм го погледнал както трябва.

– Не е чак толкова важно – бързо каза пътническо-товарният влак и продължи,  учуден от желанието си да споделя. – Моят път е къс. Аз се движа бавно и спирам често. Виждам една и съща река, една и съща гора, едни и същи нивя. Познавам селцата, покрай които минавам и двата града, които свързвам. Но такъв ли е светът и другаде, това не зная.

Тази простичка изповед така трогна бързият влак, че вагоните му се заклатиха, после нестройно помръднаха и цялата гара се изпълни с почукването им един в друг. Дан-дан. Дан-дан. Дан-дан.

– Аз ще се науча да разказвам – успя да промълви той. – Ще видиш!

От този ден основното му занимание стана да наблюдава, да открива подробности, да забелязва нюанси. Трупаше впечатления за морето, планината и ширналата се равнина. Стараеше се да не пропуска събития. Отбелязваше тяхното възникване, развитие и край. Следеше чувствата и мислите си. Сравняваше ги, изучаваше ги. Очакваше утрините с нетърпение, за да разкаже за всичко видяно и преживяно с вдъхновение и плам. Да превърне със слово локвата в море, хълма в планина, поляната в равнина, да предизвика в другия и радост, и тъга, а след това да доведе тези чувства до възторг, се превърна за него от удоволствие в страст, а после в жизнена необходимост.

Пътническо-товарният влак се оказа много добър слушател – внимателен и ненаситен. Понякога се разсмиваше на наивността на другия, а понякога мъничко се натъжаваше от бързата му промяна, но с късите си въпроси и забележки, преди да се разделят, показваше нестихващ интерес и неутолими желания.

Животът му се промени основно. Всяка сутрин той мислено ставаше бърз влак и правеше за няколко минути голямото пътуване от морето до планината. Виждаше се да се носи по релсите – нов, блестящ, смел и свободен. Въздухът се отдръпваше, за да му даде път, тревите, храстите, дърветата се поклащаха почтително, птиците се надпреварваха с него, а облаците го поздравяваха като равен с тях.

Неусетно за двата влака чувствата им един към друг се промениха. Преклонението пред опита на пътническо-товарния влак и благодарността за оказваното внимание се превърнаха в обожание, а после в любов. Удивлението от съвършената простота и красота на бързия влак прерасна във възхищение, а после в любов.

 Всеки миг, прекрасен и единствен, съществуваше само за тях – да бъде видян и споделен. Времето имаше значение, защото правеше видими промените, за които можеше да се говори. Слънцето изгряваше, за да роди цветовете. Вятърът се появяваше, за да създаде танца. Луната внасяше тайнственост в света, а тъмнината даваше възможност на въображението да твори. Дъждът ги радваше, лютият студ ги разсмиваше със своята настойчивост, а жегата ги караше да приемат движението и скоростта като дар. Бяха влюбени и щастливи.

Една сутрин бързият влак не пристигна. Пътническо-товарният се изненада, после се разтревожи.

 "Какво му се е случило – катастрофа,  смърт?" – питаше се и тръпнеше от лоши предчувствия и натрапчиви видения.

Този ден беше дълъг, а светът изглеждаше пренаселен и шумен. На следващия ден бързият влак отново не дойде, на по-следващия – също.

"Можеше да остави съобщение, да обясни, да се извини" – казваше си пътническо-товарният влак, когато огорчението и появилата се отнякъде обида изместиха тревогата. – "Просто не съм му нужен. Денят му не е скучен като моя. Живее си щастливо и без мен."

В такива случаи една болка се появяваше някъде в тялото му и го мъчеше, а той се изпълваше с отвращение към себе си, заради безсилието си да се справи с нея.

Но с времето и тези чувства повехнаха, за да отстъпят място на усещането за празнота – бездънна и непоносима. Цветовете отдавна бяха загубили яркостта си, формите – изяществото си, а събитията сякаш бяха спрели своя ход. Часовете се точеха лениви, безрадостни, с горчив привкус.

"Замених собственото си съществуване с една илюзия" – в момент на откровение си каза влакът. – "А сега? Миражът изчезна и аз виждам как просто влача старото си тяло по обичайния си път. Какво досадно, тежко, измъчващо бреме!"

И той се отдаде на омерзението към себе си, заради съдбата си, към другия, заради измяната му, към всички – защото съществуваха, вярваха и участваха в този маскарад, наречен живот. Стана сляп и глух, освен за познатите знаци за спиране, тръгване и придвижване. Така и не забеляза промените.

Двата града, които свързваше, се замогнаха. Търговските им връзки с другите населени места в страната и чужбина нараснаха. Най-напред влакът загуби пътническите си вагони. После му закачиха нови бляскави цистерни и удължиха пътя му. Накрая му дадоха бърза машина. Всички в региона свързаха съдбата си с неговата и той стана на почит. Посрещаха го и го изпращаха тържествено, следяха състоянието му, грижеха се за него. Наричаха го с гордост и обич "нашия международен влак".

А той нито чуваше, нито виждаше, нито усещаше.

Животът на бързия влак също се промени от смяната на разписанието.

– Ще поздравите ли моя приятел – обърна се той още същата сутрин към коренното население на гарата – и...

– О, да, да! – развикаха се растенията, влечугите, гризачите, мравките, развълнувани от поръчението и неспособни да чуят съобщението. – Ще го поздравим! Ще го поздравим!

– Кажете му, че...

– Ще му кажем, ще му кажем – откликнаха те на мига.

И веднага се заеха с изпълнението на молбата. Щом видеха влак го посрещаха и изпращаха с нестройни възгласи: "Много поздрави! Много поздрави!", от които цялата околност се изпълваше с неясното "оаи... оаи...".

 "Толкова са мили и така нетърпеливи" – мислеше си бързият влак. – "Невъзможно е да споделиш нещо с тях."

Да намери събеседник се оказа основната му грижа. Беше преизпълнен с впечатления, с емоции и те го подтикваха към действия.

Започна да говори на насекомите и паяците, приютили се във вагоните му, обръщаше се към пътниците, които возеше, към вятъра, птиците, облаците, съпровождащи го по дългия му път, но скоро забеляза липсата на всякакъв интерес. Хвъркатите дребни същества и осмокраките се блъскаха в прозорците и вратите в стремежа си да избягат от думите му, хората бързо изпадаха в неспокоен сън, а спътниците му превръщаха всяко негово усилие да обясни света в смях и забава.

"Нима взаимното разбиране е такава рядкост!" – чудеше се бързият влак при всеки провалил се опит за общуване.

Но не можеше да спре – заговаряше, повтаряше се, настояваше – и все напразно.

– Какъв досадник!

– Не, смешник!

– Просто дрънкало – чуваше другите да казват и се чувстваше наранен от неспособността си да достави радост и на себе си, и на тях по единствения начин, по който умееше.

Накрая разбра:  "Няма друг като моя приятел влака."

Той загуби интерес към настоящето, което носеше само разочарования. Зачака бъдещето като междувременно заживя с миналото. Несъзнателно го измени и разкраси, а някои подробности забрави. Нарече го "време на любов", сетне – "на Единствената любов". Фактът, че нещо толкова прекрасно се е случило с него, го направи значим в собствените му очи и покри като с лечебен мехлем неприятните спомени от несъстоялите се срещи с другите.

Един ден повреда на релса принуди бързия влак да спре сред полето.

– Добър ден – дочу глас.

– Добър ден – поздрави той и се вгледа в мака, израсъл току до линията. – Младичък си и не знаеш – опасно е да ми се обръща внимание.

– Не си чак толкова страшен. Не те поздравявам за първи път – цветето весело помаха с трите си червени листенца. – Това е удобството на движението по релси – не проправяш път. Значи можеш и да не внимаваш. Просто спиш по разписание – и се разсмя.

– Хей, младичък си да ме поучаваш! – възкликна влакът, но не се почувства засегнат от думите – оцени истинността им.

– Имам си опит.  Болезнен – макът отново помаха с главица. – Загубих листо.

–  Виж ти! – наостри слух другият.

– Влюбих се в дъждовните капки – доверително зашепна цветето. – Влюбих се с цялото си сърце. Обичах допира и хладината им. Обичах да се оглеждам в тях, докато се превръщаха в пара. Очаквах ги нощем, копнеех за тях през деня, а когато идваха, не успявах да им се наситя. Растях, уголемявах се само за да почувствам повече от тях върху себе си.

Макът се наведе към своя слушател.

– А после те спряха да се появяват и всеки миг се превърна в ден, а денят – във вечност.

– Познавам това чувство – с горест възкликна влакът.

– Моят живот е кратък. Нямам време да чакам. Започнах да се моля за дъжд – продължи цветето своята изповед. – Настоятелно. Страстно. Ежеминутно. Без почивка. "Дъжд! Дъжд!" – казвах на слънцето вместо поздрав. "Дъжд! Дъжд!" – виках след белите рехави облачета. "Дъжд! Дъжд!" – хленчех и пред най-дребната буболечка, кацнала дори за миг върху ми.  "Дъжд! Дъжд!" – само това знаех.

– Интересно – разсмя се другият. – Не ми е хрумвало да се моля за смяна на разписанието.

– И той дойде – тихо каза макът. – С гръм и трясък. С ураганен вятър. С големи, тежки капки. Те заплющяха наоколо, заудряха листата ми, цвета ми, заизвиваха стъблото ми. Как ме блъскаха! Мислех, че никога няма да спрат. Изтръпнах от ужас. Взех да се огъвам. Най-горното ми червено листенце се разкъса. Наведох се чак до земята, а тя цялата беше подгизнала.

Цветето наклони главица към влака, за да провери дали слуша.

– А после внезапно бурята спря. В полето се възцари тишина. Не смеех да се отпусна. Не смеех да заспя. Струваше ми се, че ако не внимавам, ще загубя живота си. Прекарах часове наред, ослушвайки се. А на бледата светлина на зората видях пораженията – осакатените, наранените, вцепенените, припадналите същества, преживели нощта като мен. И тогава слънцето огря това бойно поле, от земята се надигнаха капките и запяха с нежните си гласчета: " Ние сме Любов! Ние сме Любов! Ние сме самата Любов!"

Макът се разсмя.

– Те бяха самата Любов и едва не ме убиха.

– Значи Любовта е Смърт – каза влакът, който беше развил умението да прави обобщения и заключения.

– Те бяха самата Любов – повтори цветето мисълта си, защото никога не изпускаше конкретното от вниманието си. – Откликнаха сърцато на моето страстно желание и едва не ме убиха. Всъщност, желанието ми едва не ме уби.

– О-о-о! – влакът беше впечатлен. – И как продължи да живееш?

– Без едно листо – засмя се макът.

– Как продължи да живееш без любов? – настоя за отговор другият.

– Тази ранна утрин разбрах, че не съм обичал дъждовните капки, а съм се привързал към тяхно определено състояние. Нуждаел съм се от живителната им сила, от нежността и ведростта им. Но те можеха да бъдат и различни. Те се меняха непрестанно, както и всичко друго.

– Ясно. Не познаваш любовта.– Огромната вълна на разочарованието разтърси влака. – Нищичко не знаеш за нея. За онова магично състояние на цялостно усещане и разбиране, при което две тела са обхванати от едно чувство, една мисъл, едно действие. Тогава всичко е живот и той е прекрасен, а смъртта не съществува. Невероятно изживяване! Незабравимо! И толкова рядко!

– Във всеки един миг някой е готов да откликне на твоя настоящ зов за общуване – нежно каза макът. – Слънцето, облакът, вятърът, буболечката... Само ги виж! Във всеки един миг можеш за преобразиш света.

– Не-е...! Жестоко се лъжеш! – влакът потрепери с всичките си вагони. – Имам толкова горчиви спомени!

– Търсил си своята представа за приятел в околните и, разбира се, не си намерил нищо – настоя цветето.

– Нямаш моя късмет, моя опит и затова не разбираш – примирено каза другият и се огледа. Ремонтът на пътя му беше приключил. – Но аз зная какво чакам – продължи. –  Внимавам и няма да пропусна. Иначе ще съм глупак!

Цветето отново се наклони към влака и го докосна.

– Само този миг има мирис, цвят, топлина, вкус. Вече изживяното е спомен, бъдещето пък – представа. А това са мисли – мисли за мирис, цвят, топлина, вкус. Само думи.

Но влакът не го чу. Беше забелязал знака за тръгване и вече правеше наум преглед на своите задължения.

– Ще те видя ли отново? – попита той, припомнил си всичко необходимо, и бавно потегли.

– Едва ли. Но можеш да видиш мои събратя, издънките ми, а също и други цветя.

– Мисля, че ще ми липсваш. Можехме да станем приятели.

– Не бяхме ли такива? – засмя се макът и размаха листа. Едно от тях се откъсна и плавно достигна земята.

След този разговор бързият влак още по-убедено и с по-голяма наслада се отдаде на мислите си. Да съхрани спомена за своята любов, да го запази като еталон, той прие за смисъл на съществуването си. Всяко натрапено изживяване беше подлагано на внимателен и задълбочен анализ. "Не е това! Не е това!" се оказваше крайният извод, а забравата – крайният резултат.

Но както утринта преминава в пладне, така и очакването достигна естествения си край – смениха разписанието и двата влака се срещнаха на гарата. Единият – горд с представите си, възторжен до оглупяване – беше пристигнал пръв от морето и чакаше познатия знак, за да продължи към планината. Другият – безпаметен, безчувствен –  спря за минута и продължи пътя си безмълвен.

Поразен от случилото се, бързият влак преживя ден без мисли.

– Не ме позна! Как е възможно? – питаше се и въздишаше от време на време през следващите няколко дни.

– Няма любов! Няма любов! – простенваше през по-следващите.

–  Всичко е безсмислено! – шепнеше си накрая.

 Когато и тази мисъл си отиде, той заживя в неведение за себе си и света. Престана да спазва всякакви разписания и излезе от плановете на хората. Тръгваше, когато му скимнеше, обикновено нощем, караше едва-едва, предимно по изоставени линии, спираше задълго, като че ли завинаги. За всеобщо удивление не направи катастрофа. Майстори го поправяха, но резултатът се оказваше обратен. Едва положена, боята се лющеше, сглобките скърцаха оглушително, стъклата се напукваха без причина, а тапицерията се късаше от най-лек допир. Щяха да го претопят, ако спонтанното му поведение не привлече вниманието на любителите на приключения. Непредсказуемото и дори опасно движение на този самотник удовлетворяваше тяхното желание за непознати преживявания. Те станаха неговите постоянни пътници. Нарекоха го влака-забава. Разнообразяваха деня си като правеха залози за евентуалния му избор в предстояща ситуация. Предизвикваха го по всякакви начини, за да открият закономерности в делата му. Но от негова страна отклик липсваше.

Една привечер, когато есенното слънце, спряло за миг на хоризонта, изпращаше лъчи нито топли, нито студени, не много ярки и почти червени,  а най-слабият полъх на вятъра изпълваше пространството между дърветата с падащи листа, до гарата достигна немощно изсвирване. Влакът-забава пристигаше и обичайните занимания на другите замряха. Всички зачакаха, забравили задължения и планове.

Той тръгна по една от линиите и натисна спирачки. Пронизителен, стържещ звук огласи притихналата местност и продължи, докато влакът разпростря дългото си тяло пред гарата.

– О-о-о...! – стонът се разнесе от безброй места.

– Какво става?! – стресна се международният влак и се събуди от продължителния сън наяве. Обърна се към развалината, току-що застанала до него, и викна с раздразнение: – Защо не се погрижиш за себе си? Да ни убиеш ли искаш? Направо оглушах.

– Извинявай! – сепна се влакът-забава и се взря в другия. Полека лека осъзна настоящето. – Толкова съм непохватен! Вече ще внимавам.

– Хубаво е да започнеш веднага – грубо каза международният влак и в този миг го позна.

"Заради този ли страдах?" – помисли, онемял от изненада. – "Нима и аз имам такъв вид?"

Той се погледна и ахна. Видя новото си тяло и почувства силата му.

Когато потегли, беше забравил цялото минало с неговите сладки вълнения и мъчителни терзания. Тръпка на любопитство, нетърпение и възторг разтърсваше вагоните му.

Влакът-забава наблюдава своя приятел, докато се сля с далечината.

– Каква красота! – възкликна той и вдигна поглед.

Последните отблясъци на слънчевата светлина оцветяваха небето.

– Каква красота! – повтори влакът и се засмя.

Съществата, способни да се придвижват, се бяха разбягали, за да търсят по-спокойно място. Другите, стремейки се към освежителния извор в себе си, вече спяха дълбоко. Умиротворена, цялата околност се предаваше на бързо настъпващия мрак.

– Каква красота!

Празен и свободен, влакът пое на последното си пътуване. Придвижваше се бавно и много тихо, целият осветен. Избра неизползвана от години линия, която го заведе до полуразрушените останки от човешка дейност – изоставен уранов рудник.

Районът беше каменист и запуснат. На географските карти нямаше име, а само черен кръст за опасност. Хората не стъпваха тук от страх, а животните не намираха храна и вода и го заобикаляха.

Влакът спря. Загаси всичките си светлини. Беше пристигнал.

В началото на следващото лято геодезистите в региона трябваше да направят снимки на земната повърхност, измервания и изчисления за поредното рутинно коригиране на данните. Над мястото на рудника те прелетяха с въртолет. Останките му обикновено им служеха за ориентир. Но този път от тях нямаше и следа. Изненадани, геодезистите помолиха пилота да ги свали по-ниско до земята. И тогава дъхът им спря.

Високи яркочервени макове покриваха всичко наоколо. Един влак с ръждясали вагони стоеше насред това море от цветя. Стръковете се провираха през надупчения му под и се показваха през счупените му прозорци и врати. Въртолетът раздвижи въздуха и тъничките телца се поклатиха в такт, а нежните главици се залюляха.

– О-о-о ...!  – Хората изпуснаха дъха си заедно с образувалата се червена вълна. – Каква красота!

На новата географска карта местността получи името "Маково море", а черния кръст за опасност беше премахнат.

В началото зайците не мислеха. Не им идваше наум, че могат да правят такова нещо. Те само се оглеждаха и ослушваха. Щом видеха храна, втурваха се да я изядат. Щом усетеха враг, хукваха да се крият. Случваше се, поради физически недъг, някои от тях да променят навиците си. И толкова.

Заекът, който позна мисленето, беше един от справящите се зайци. При обелването на фиданките беше от първите по сръчност. При появата на опасност, бягаше бързо. В години на плодородие – надебеляваше, в безплодните – изпосталяваше.

В живота на този заек всичко щеше да бъде наред, ако не беше склонността му в мигове на доволство да тръпне от предчувствие за нещастие, а в мигове на лишения да изпада в униние и апатия. Колкото повече растеше, толкова тази му склонност се усилваше.

Един ден безпокойството му взе непоносими размери и той се запита:

"Какво става с мен? От какво се страхувам?"

Огледа се, за да разбере дали съществува непосредствена опасност за живота му. Наблизо няколко заека безгрижно хапваха трева. Врагове не се виждаха, не се чуваха, не се надушваха.

"Нима само аз се тревожа?" – запита се отново той и се зае да намери отговора на този въпрос. Щом срещнеше себеподобни, се обръщаше към тях с думите:

– Братя, не се ли страхувате, че животът всеки миг може да свърши?

Зайците спираха изненадани. Не разбираха какво се очаква от тях. Задаването на въпроси беше нещо ново за племето им. Но те бяха добродушни по природа. Забелязваха измъчения вид на своя събрат и искрено се опитваха да му помогнат. Обикновено му даваха съвета:

– О, я не се терзай! – и отминаваха.

За питащия заек това не беше отговор. За да стане въпросът му по-ясен, той издебваше удобен момент, доближаваше се незабелязано до другите от племето и им казваше внезапно:

– Хапвате спокойно, а? Ами ако от онзи храст ви наблюдава враг?

Тези животни имаха развити сетива, на които се доверяваха. Но те бяха също доста страхливи. Затова спираха да се хранят и изплашено започваха да се оглеждат.

Разбира се опасност нямаше, но... и апетитът изчезваше.

Скоро младите зайци установиха, че губят сили и спокойствие. Старите пък се дразнеха – не разбираха своя събрат. Бяха живели дълго и щастливо и знаеха всичко, което си струваше.

Поради това питащият заек стана нежелан. Племето започна да го отбягва. Животът му се превърна в постоянна мъка. Мислите не го оставяха намира, а той нямаше с кого да ги сподели. Заешкото му сърце едва издържаше на самотата и страха. Зъбите му се нащърбиха от неспирно тракане. Страдащото му телце се сгърчи. Чудесната му козина се проскуба.

Един ден, объркан и отчаян, тръгна на път – без въпроси, без цел, без надежда. Обливаха го капки дъжд, а той не ги усещаше. Погалваха го слънчеви лъчи – оставаше безразличен към тях. Смразяваше го нощен хлад – не трепваше. Вървеше, вървеше, забравил страх и самота. И ето, че...

– Ох! – проплака той от болката и изненадата и усети, че няма сили да се съпротивлява.

Лисицата го стисна още по-здраво. Заекът видя себе си в едно голямо, с безброй светли точици око.

"Не бях много щастлив в живота. Може би ще намеря покой в смъртта "– помисли си примирено.

Но не умря.

– Теб ли преследвах толкова време, кльощав смахнат заек?

Хищникът възмутено го хвърли на метър от себе си.

– Да не си болен, та си толкова слаб? – попита, преди да му обърне гръб.

– Не. Тревожеха ме въпроси. Мислех си дали...

– Какво си правил? Мислил си?! – прекъсна го лисицата и възкликна отвратена: – Пфу! Новатори! Месото им става жилаво и противно на вкус.

– Значи няма да ме изядеш? – попита нещастното животно, изпълнено със смесени чувства на разочарование и надежда.

– Трябва да се поохраниш! – твърдо каза тя и си тръгна.

Развълнуван от преживяното, заекът дълго не помръдна от мястото си.

"Не ме приемат своите, не ме приемат и враговете ми. Ако не се променя, няма да имам място в никой свят" – беше заключението му.

И той реши да изпълни съвета на лисицата. Огледа се. Забеляза в близост поляна с трева. Беше много и изглеждаше сочна. Опита я. Тревата се оказа вкусна. Заяде с удоволствие и усети радост да пъпли в жилите му. Продължи да се храни с настървение.

– Хей, ако така я караш, просто ще се пръснеш от преяждане – обади се една сърна, застанала в края на поляната.

– Искам да загладя косъма – каза заекът и загриза с удвоено желание.

– Ще можеш да ядеш по-дълго, ако хапнеш малко, после направиш два - три скока, ето така – и сърната за миг достигна заека, – а после продължиш да ядеш.

Тя хрупна трева, а след това набързо се скри в храстите. Заекът незабавно последва примера й. Хапваше и подскачаше, хапваше и подскачаше. Главата му се замая от щастие.

– Трябва да поспиш – прошепна му едно жълто цвете, показало се между тревите. – Иначе ще се изтощиш, ще загубиш всички сили, дори за хранене.

– Така ли мислиш? – Заекът спря запъхтян. – Може би имаш право.

Той отпусна глава. Затвори очи. Блаженство обгърна тялото му...

Когато след месец странстващият заек достигна родните си поля, едва го познаха. Наедрял, пращеше от здраве и сила. Козината му лъщеше – гъста и гладка. Беше придобил навика да спира и да мърда с устни, сякаш си говори. Всъщност той постоянно разсъждаваше върху това какво ще му достави най-голямо удоволствие в този миг – да яде, да подскача или да спи. Не забелязваше нито любимите места, нито своите братя.

Другите зайци се въртяха около него, смаяни от преобразения му вид.

– О! – казаха си. – Значи до това води терзанието.

Но не смееха да питат каквото и да било, за да не прекъснат неговата самовглъбеност. И трябваше да намерят сами отговорите на появилите се въпроси.

Така се започна – с търсенето на едно обяснение. Зайците се вгледаха в себе си, наблюдаваха и другите, откриваха прилики и различия, споделяха ги и вкусваха радостта от взаимното разбиране. Същевременно, без изобщо да осъзнават това, навлязоха в тресавището на описанията и мненията. Дори не забелязваха как една мисъл води след себе си друга, по-различна, тя пък – нова, и още, и още... Върволица, сякаш без край. Чувството, че животът е нещо простичко и ясно, си отиде завинаги, а съмнението в истинността на видяното, чутото, усетеното го замести и отне спокойствието им. Те загубиха доверие в собствената си спонтанна преценка. Станаха несигурни, трескави и раздразнителни – жертви на мислите.

Лисицата, страстна привърженичка на заешко и поради това постоянна спътница на племето, първа усети промяната. Да хване животно се оказваше вече трудна работа. Те трепваха дори от полъха на вятъра, потръпваха дори от мириса на цветята. А когато все пак успееше да заклещи някой от тях, биваше поразена от гледката – само кожа и кости.

"Накъде отива този свят?" – питаше се тя с тревога. – "Към своята гибел?"

И тогава, насред това множество от объркани животни, тя зърна заека, неволната причина за всички промени. Изглеждаше толкова различен, очебийно отличаващ се от останалите и така апетитен. Докато го следеше отдалече, чакайки своя миг, спомените за многобройните пирове със заешко в миналото я налегнаха и изпълниха с предчувствие за скорошна наслада. Те замъглиха усещането й за нещо нередно и подозрително.

– Ох! – изстена заекът от болката и изненадата. –"Това е краят" – успя да помисли. – "Но аз едва сега започнах да живея!"

Видя се отново отразен в лисичето око и отведнъж загуби сили и разсъдък. Неистов страх и неописуемо съжаление завладяха всяка частица от тялото му и предизвикаха усилено потене.

– Уф! – Лисицата го пусна и отскочи на метър разстояние. – Как вониш! Гледам те – заек, а се оказваш лоена топка! Да не си болен, та си толкова дебел?

– Мислех, че...

– О, така си и знаех! – тя усети, че стомахът й се свива от глад и разочарование. – Лесната плячка е загнил плод. Мислител! Кой ли друг би попаднал в лапите ми? – и тя затътри крака нанякъде, отдадена изцяло на завладялото я чувство на униние и апатия.

Изживеният ужас уби цялата радост в ежедневието, която заекът се беше научил да открива и изпитва. Чувството за безметежност изчезна внезапно, оставяйки след себе си усещането за преходност и илюзорност на съществуването.

Зайците от племето пък, свидетели от разстояние, изтълкуваха случката по свой начин. Те видяха изплашен враг и смел себеподобен – нечувано и невиждано събитие в тяхната история. В измъчените им от мисли умове се появи една и взе връх: "Той знае как да се справя – и в мигове на наслада и в мигове на опасност. Трябва да го следваме!". И се заеха да му подражават – заставаха безразсъдно пред лисицата, а когато тя, доста често, ги отминаваше отвратена, те се отдаваха на опияняващата радост от въображаемия си успех.

Много животни загинаха, а други дължаха живота си на своя враг. Ловният инстинкт на лисицата не й позволяваше да се наслаждава на храна, която се проявява като мърша.

А отхвърленият заек не забелязваше нищо около себе си. Беше изпаднал в някакво вцепенение – неспособен да разсъждава и действа. Когато обаче изживяното остана в миналото, няколко спомена погълнаха вниманието му.

"Моите събратя знаеха как да живеят" – сети се той. – "Бяха доволни от себе си и света. Трябва да се поуча от тях. Те ще ми помогнат да се върна към корените на собственото си съществуване."

Заекът се огледа, за да потърси път за връщане у дома и учуден разпозна родната си земя. Взря се в заобикалящия го заешки свят и не видя нищичко от старото време. А когато направи опит да попита за причините за тази цялостна промяна, остана изумен. Себеподобните му взеха да се кланят, да целуват тревата, по която беше стъпвал, да издават неразбираеми звуци. Изглеждаха бледи сенки на онези, които помнеше, изпаднали в транс, сякаш спящи.

– Събудете се! – викна им той, стреснат от видяното и изплашен и за себе си и за тях. – Ще загубите тялото си преди да сте го използвали! Вижте света чрез него! Не изпускайте тази възможност! Бъдете внимателни!

И казвайки това, осъзна, че думите се отнасят и за него самия. Помисли си:

"И ти също, зайо! Бъди буден! Не заспивай отново в щастието, в страданието, в мисленето или в нещо друго! Каквото е, това е. Тук е. Сега е. Единствено е. Прекрасно или ужасно – изживей го! И забележи промените!"

От този ден той стана за другите пример за правилни действия и осмисляне.

Така в историята на заешкото племе се появи първият Велик учител. По-късно го нарекоха Пробудения и с това име остана в легендите.

СЪНЯТ НА МЕЧЕТО

В Голямата гора, в подножието на Планината, живееше мече – едро, боязливо и жаловито. Не понасяше страданията, нито своите, нито чуждите, не обичаше промените – те го плашеха, не търпеше колебанията при избор в някаква ситуация – бяха мъчителни за него. Имаше си свой начин за справяне с живота – спеше, докато огладнееше нетърпимо, търсеше храна и хапваше, докато преядеше и пак лягаше да подремне. Така я караше – без страсти. Не изпитваше разтърсваща радост или безмерно щастие, но не го сполетяваха и голяма мъка или непоносимо терзание.

Избягваше себеподобните си. Те му влияеха с мислите и чувствата си. Техните копнежи и желания се оказваха за кратко и негови и го измъчваха. Делата им разстройваха обичайния му начин на живот. То всякак се стараеше да не застава на пътя на другите, затова и животните в Голямата гора не го закачаха. Нито го обичаха, нито го мразеха. Дори едно име не му дадоха. За тях то беше просто Безименното.

Един ден мечето попадна на крушово дърво с вкусни зрели плодове. Мухи, пчели и врабчета се щураха наоколо, подлудени от техния мирис. То яде много и с апетит. После полегна и се унесе...

– Къде съм? – попита, отваряйки очи, надигна се и се огледа.

Слънчев сноп се прокрадваше между листата на дървото над него. Тъмните и светли петна наоколо сякаш дишаха – свиваха се, разширяваха се, трептяха. В топлия въздух, почти невидими, танцуваха прашинки. Аромати на цветя, треви и мед се носеха около него.

– Какво чудесно място! – възкликна мечето.

Предчувствие за нещо непознато, но прекрасно го обгърна. Прииска му се да докосва, помирисва и опитва. Завтече се към най-близкото дърво, после към следващото и нататък. Желанието да опознава, ново за него, го караше да навира муцуната си в хралупи, пещери и храсти. Всичко му харесваше – изпълваше го с радост и доволство. Понякога го ужилваха, ухапваха или ощипваха. Понякога сам се нараняваше. Но тези болки само подсилваха усещането, че животът е чудесен.

Замаяно от щастие, мечето не запомни откъде беше минало. Забрави колко време вървеше. Така и не забеляза, че наближава буря. Първият порив на вятъра го спря и накара да се огледа.

Намираше се върху скален издатък, покрит с мъх, лишеи и криви дръвчета. Склонът му се спускаше стръмен и гладък. Началото и краят не се виждаха – губеха се в тъмни и забързани облаци.

Безименното потрепери от гледката и реши да се върне. Затърси следи, но и собствените си не видя. Път назад не намери. Объркано, мечето се притисна към скалата. Един порив на вятъра го блъсна така силно, че без малко да го прекатури в бездната. Изплашено до смърт, то затвори очи и замря.

Бурята отдавна беше отминала, когато мечето събра смелост и внимателно се огледа. Встрани от него, нагоре, ясно си личеше пътека, направена от други животни. С натежало от неприятни очаквания сърце, то тръгна по нея.

Не след дълго излезе на сравнително широка площадка. Слаба надежда за връщане към стария начин на живот го изпълни. Мястото беше открито и слънчево. Тук-там имаше дървета, а в скалата се тъмнееха отворите на няколко пещери. Мечето се насочи към най-близката. Мушна главата си в нея и веднага я отдръпна. Безпогрешно надуши надигащата се опасност. В следващите се случи същото. Пещерите се оказаха населени и враждебни към пришълеца.

Безименното се завтече с последни сили към първото попаднало пред взора му дърво. Отпусна се до ствола му, но мигом скочи с рев. Хапещи, щипещи, жилещи, дерящи малки твари, чието уединение беше нарушил, покриваха тялото му.

И така, можеше да почива само на припек, налазвано и оплювано от мухите, или в сянката на надвесилата се скала в края на площадката, където всяка грешна стъпка водеше до осакатяване или смърт. Връщане назад нямаше, а да се катери нагоре не смееше. Трябваше да се научи да живее тук. Уморено и отчаяно мечето се затътри към сянката.

Безименното не хареса площадката – изглеждаше му пренаселена и тясна. На това място не можеше да се усамотява. Каквото и да му се случеше, научаваше се веднага от другите и то ставаше център на всеобщото внимание за дълго, дълго време. Каквато и храна да откриеше, намираше се някой, който я пожелаваше също и се мъчеше да му я отнеме. Трябваше да отстоява свободата и собствеността си с бой, а това му беше неприятно. Нито умееше да се бие, нито имаше желание да се научи.

Но най-много го дразнеше една маймуна. Независимо дали се криеше между листата на дърветата, дали се люлееше на клон или просто седеше на камък, тя винаги беше нащрек. От погледа й не убягваше нито едно движение, слухът й улавяше всеки звук и не минаваше събитие без нейното участие. Ако, например, мечето се ядосаше на нечия наглост, тя се появяваше веднага, за да превърне чувството му в ярост.

– Какво си позволява този? Научи го на ред! – закрещяваше тя с всички сили. – Удряй! Какво чакаш? За какво ти е това голямо тяло, щом не ти служи? Покажи на какво си способно!

Виковете й привличаха вниманието на другите животни и те се стичаха към мястото на кавгата.

– Хайде! Дай му да се разбере! Браво! Хубав десен! Сега отляво! – подобни възгласи се понасяха над площадката, достигаха скалата и се връщаха обратно, смесваха се и се усилваха.

Обикновено, след кратка схватка, под въздействието на болката от ударите умът на мечето се проясняваше, а чувствата му се уталожваха и то виждаше глупостта на страховете и желанията си. Тогава обръщаше гръб и на противника си, и на зрителите, а маймуната се заемаше да изразява огромното си разочарование от набързо приключеното представление. Тя подскачаше, размахваше крайници, блъскаше главата си, тръшваше се на земята, въргаляше се, но най-вече шумно възклицаваше.

– Какъв страхливец! Срам за всички! – повтаряше после дни наред.

В редките случаи пък, когато Безименното успяваше да се отпусне и почти да се почувства щастливо, тя отново изникваше и внасяше смут и раздразнение с безбройните си истории за истински и въображаеми събития и случки.

– Нямаш представа какво чудно нещо... – започваше и говореше, говореше, докато копнежът за ново и вълнуващо изживяване не го сграбчеше и не впръскаше дълготрайно действащата си отрова в цялото му тяло, правейки го недоволно и трескаво.

Понякога, с усилие и опасност за живота си, мечето се добираше до скалната издатина, от която се виждаше склона на Планината – стръмен и самотен, плашещ и зовящ, но и там усещаше присъствието на маймуната зад себе си.

– И от върха на най-високото дърво, и от най-високия връх на Планината небето е все така далече. И дори по-далече – обичаше да казва тя, опряла гръб на ствола на любимото си дърво.

– Качвала ли си се поне веднъж на върха на Планината? – попита я то един ден с цялата ирония, на която беше способно.

– Нямам нужда да го правя – отвърна му тя. – А ти качвало ли си се на върха на това дърво?

Беше досадна, дотеглива, непоносима.

Мина доста време преди Безименното да свикне с новото си място на пребиваване. "Трудното днес е лесно утре" беше изводът, който си направи. Оказа се, че по ръба на скалната площадка и под нея също можеше да се живее. С малко умение и хитрост си намираше място за почивка, където никой не смееше да го напада. Научи се да спи над пропаст, в скална цепнатина, под застрашително надвесен отломък. Престана да се притеснява за храната си. Разви сръчността си, за да я намира на места, които в началото го ужасяваха. Задоволяваше се с малко.

Предпочиташе да живее сред новодошлите. Опитваше се да им помага с обяснения и съвети. Правеше го ненатрапчиво и търпеливо. Смятаха го за чудак. Някои го презираха, други му се дивяха, имаше такива, които му бяха благодарни. А маймуната все по-рядко успяваше да разпали чувствата му и да разбуни мислите му.

Един ден мечето забеляза дива коза, която поемаше нагоре.

– Няма да можеш да се върнеш! – извика й то.

– Ще мога – спокойно отвърна тя.

– Не е толкова страшно тук. Ела, ще ти покажа как да се справяш. Ще ти помагам – каза Безименното.

Козата издаде звук. Беше гальовен, приятелски.

– Твърде си зает със собствените си мисли, затова не си ме забелязал. Но ние пристигнахме заедно. Ти – отдолу, аз – отгоре.

– Наистина ли? – удиви се мечето. Беше виждало животни да се търкалят по склона и да охкат. Не изглеждаха щастливи.

– Никога не съм се задържала на тази площадка толкова дълго – продължи козата. – Сега останах, за да се уча от теб.

– От мен? – очите на Безименното станаха кръгли от изумление.

– Аз и ти си приличаме някак – ти не можеш да убиваш, а аз не искам да го правя. – Козата отново издаде онзи звук. – Но всеки път, когато идвах тук и животни ме нападаха, без да съм ги предизвикала, се гневях. Мятах се, тъпчех ги, хапех ги. Често убивах, осакатявах или наранявах по-малките от мен. След това на оцелелите се опитвах да помогна. Тях съжалявах, а от себе си се отвращавах.

Тя се наведе към него.

– Животните се страхуват, че заради мен няма да имат храна утре. Досещат се, че мога да пребродя цялата Планина, че имам на разположение всичките й блага и си мислят, че това е предостатъчно. Затова не ме приемат и ме гонят. Нямат представа колко много исках да остана при тях и че не знаех как да го направя.

Козата се усмихна.

– Но този път... – прошепна – Такава изненада беше за мен да те видя и такава радост да те наблюдавам. Ти успя в това, в което аз редовно се провалях.

– О! – само каза мечето.

– Да, възхищавах ти се. Изучавах твоя начин на живот и поведението ти спрямо другите. Имитирах те.

– Нима? – смути се Безименното, защото не се гордееше много със себе си.

– Искам да ти благодаря – тихо каза козата. – Ти направи за мен всичко, което някой може да направи за друг – показа ми как да живея на място като това, за да се чувствам добре.

– Остани! Тук вече няма да си сама – припряно заговори мечето, за което това същество внезапно беше станало така близко.

Козата издаде своя гальовен звук. После още веднъж.

– Ето какво разбрах: всеки от нас е винаги сам и върху най-широкия и оживен път, защото носи своя товар от страхове, желания и грижи. Аз приех, че самотата ще ме съпровожда навсякъде, както досега, и вече съм свободна. Преди да се разделим, искам да направя нещичко за теб – тя спря за миг и погледна своя събеседник в очите. – Има път нагоре. Аз много пъти съм се качвала по него. Един ден, когато станеш готово, ще видиш следите и само ще тръгнеш по тях. Някъде другаде ще се срещнем отново и тогава, сигурна съм, ще ме забележиш веднага.

– Но какво търсиш? – продължи да пита мечето с надеждата да я спре. – Според маймуната...

– Маймуната! – презрително възкликна козата. – Не я слушай! Не слушай никого! Дори мен – тя се усмихна. – Слушай вътрешния си глас. Той ще ти каже какво трябва да правиш.

– Не си спомням... – поколеба се Безименното – Мисля, че нямам вътрешен глас.

Козата се разсмя. После се наведе и нежно докосна мечето.

– Имаш, разбира се, но е тих. Външните шумове го заглушават, а на това място те са много. Но твоят глас е настойчив и непременно ще го чуеш.

Тя го поздрави още веднъж по своя си начин и потегли. Повече не се обърна.

Безименното я наблюдава, докато очите му се напълниха с влага. Да намери приятел и да го загуби толкова бързо, му се струваше непоносимо тъжно.

Мечето продължи съществуването си както преди, но не задълго. Чувството, че животът му не е чак толкова лош, изчезна внезапно и безвъзвратно. Започна да го измъчва неудовлетвореност. Не го радваха вече малките победи над маймуната. И думите и делата й го изпълваха с досада и отвращение. Престана да се гордее с постиженията си при търсенето на храна. Загуби желание да учи новодошлите. Мисълта за козата, споменът за няколкото преживени мигове с нея не го напускаха. Започна да проучва следите наоколо. Те станаха единствената радост в ежедневието му. Качваше се точно толкова, колкото да може да се върне обратно. Щом видеше стъпки, ги изучаваше. Разпознаваше не само вида на животното, което ги беше оставило, но и характера му. Някои тръгваха решително, други – колебливо. Имаше такива, които опитваха да се върнат. Мечето пожелаваше мислено успех на всички. Но когато видеше вдлъбнатина или резка, направени от копитце, то сядаше и дълго се взираше в оставения знак, докато сърцето му възстановеше първоначалния си ритъм, а вълнението и копнежът се превърнеха в тъга.

Един ден Безименното се изкачи малко по-високо и не се върна вече. То забеляза, че въздухът става по-свеж, а вятърът – гальовен. Видя яркото слънце и белите облаци. Оказа се, че не беше само. В скалните пукнатини се мярваха влечуги, насекоми му бяха постоянни спътници, а тишината биваше нарушавана от плясъка на крила и безгрижната песен на невидими птици.

Планината, такава каквато се разкриваше пред него, го изпълни с възторг. Отдавна забравено чувство на щастие го обхвана. Мечето нададе победоносен рев. Скалите наоколо дълго го повтаряха, опитвайки се да го запомнят.

Катеренето беше трудно, но вълнуващо. То се изправяше внезапно пред урви. Пресичаше ги бавно, търсейки опора за всяка лапа. После дълго почиваше, опиянено от успеха си. Понякога достигаше пропаст. Кости на животни се забелязваха на дъното й. Тогава се връщаше обратно и търсеше мястото, където се беше отклонило. Често големи скални отломъци преграждаха пътя му нагоре. Налагаше му се да прави дълги и трудни обходни преходи. Случваше му се да не попада на следи в продължение на дни. Тогава се вглеждаше в околния свят, вслушваше се в неговите звуци и търпеливо и с доверие търсеше ясните знаци на потвърждението. Чутото и преживяното се сливаха в едно. Учеха го да не се притеснява и да не очаква, пестеливо да изразходва силите си.

На всяко удобно място спираше и се оглеждаше. Искаше му се да срещне козата и да й разкаже за своите открития – че скалата беше топла, дъждът – освежителен, а облаците – пълни с изненади; че вятърът беше палавник, слънцето – магьосник и всички същества наоколо – приятели. Обичаше ги и това чувство правеше тялото му леко, а духа – бодър.

Но животни зърваше рядко, някъде над него, високо. И макар че се изправяше на задни лапи и ревеше с пълно гърло, никога не успяваше да привлече вниманието им.

"Защо ли?" – питаше се то, но отговор не намираше.

Когато обаче с придвижването нагоре Планината стана по-стръмна, насечена и гола, мечето разбра. Опасностите зачестиха и то трябваше да гледа само пред себе си и да мисли само за себе си. Постепенно престана да среща малките живи същества, другари в беда и в радост. Търсеше, но не откриваше дървета и храсти, под които да се подслони. На тези височини вирееха лишеи, мъхове, тук-там треви и бледи цветя. Слънцето все по-рядко и за кратко време го огряваше. Облаците станаха много и изглеждаха черни и студени. Места за почивка се намираха трудно и бяха неудобни, а гледките – страховити. Следите изчезнаха и животни не се мяркаха повече. Вятърът единствен го съпровождаше навсякъде, но от него започнаха да го побиват ледени тръпки. Колкото и мечето да си повтаряше, че това е неговият приятел, не успяваше да събуди старото чувство.

В един случай, след като преодоля труден участък, Безименното спря да почине. Усети умора. Първоначалният копнеж да види козата и последвалото желание да изследва Планината постепенно се бяха стопили. Наученото и усетеното вече не му носеха радост. От натрупания опит знаеше, че всяко описание с думи е неточно и поради това глупаво, всяка открита закономерност – временна, следователно – без особено значение, всяко появило се чувство – неконтролируемо и досадно познато. Един определен факт от заобикалящата го действителност се натрапваше на вниманието му и не му даваше покой.

– Какво безрадостно катерене! Умът ми е изпълнен със съмнения, сърцето ми – с копнеж по старите възторзи. Очите ми жадуват за цветовете, слухът ми – за песните на другите. Не мога да слизам, а скоро няма да има дори къде да сядам. Нима вече само това ми остава – да влача безспир товара на ежеминутното си съществуване нагоре и нагоре? И докъде? Докога? А после? – и то се отдаде на унинието.

Някакъв звук наруши тишината и го извади от унеса му. Животно стенеше. Викът за помощ се повтори. Изненадано, мечето забрави тягостните си мисли и тръгна по посока на гласа.

В една скална пукнатина видя огромна мечка с прошарена козина. Изглеждаше заклещена. Безименното я доближи и огледа.

– Дълго те виках – укори го тя. – Имам нужда от теб.

– О-о-о... – смути се то, защото се почувства виновно. – Коя си ти и с какво мога да ти помогна?

Мечката се усмихна немощно.

– Нима не си чувало за мен? И в Голямата гора и в цялата Планина бях пример за необуздано любопитство и ненаситен стремеж към нови преживявания.

В следващите й думи прозвуча тържественост.

– Паметта ми съхранява многобройни спомени за смели приключения и кървави схватки. Кожата ми е набраздена от рани, получени от нежелани премеждия и смъртоносни битки.

– Не можа ли да ги избегнеш? – удиви се мечето.

– Че защо? Аз исках да почувствам онова, което можеше да се усети, да имам всичко, което можеше да се притежава. Вярвах, че не постигна ли желанията си наяве, те ще ме измъчват в съня ми. Затова на всяко място и по всяко време отдавах силите си изцяло – без страх и без съжаление. Печелих и тържествувах, губех и страдах, обичах страстно и мразех искрено. Бях убедена, че не съм пропускала нищо в живота си.

Безименното се усмихна.

– За себе си не мога да кажа същото.

– И ето, че попаднах тук – стара, изтощена и самодоволна. Стоях, без да мога да помръдна, и се ровех в паметта си да се насладя поне на спомените си. – Мечката се засмя горестно: – Ала колко смаяна останах, когато видях победите си като нищожни, неуспехите – полезни, привързаностите си – илюзорни, а нетърпимостта – нетрайна.

– И аз открих същото в много по-малко на брой и не толкова известни битки! – възкликна Безименното.

Мечката продължи:

– Отръсках се от изненадата и си казах: "Какъвто и да е бил животът ми, той е в миналото. Смъртта е моето бъдеще". И се приготвих да я изследвам. Точно тогава видях целта на цялото това катерене.

– Какво...? – не повярва Безименното.

– Видях върха – мечката се наведе към своя слушател и се взря в очите му, – блестящ, красив, извисил се в синевата, желан и достижим. Достижим! – със сетни сили извика тя. – Но не за мен. Не за мен.

Заклати се от слабост и мъка.

– После очите ми се навлажниха от усилието да забележа всички подробности и видението стана неясно.

Мечката впери поглед нагоре, където се сливаха зъберите и облаците.

– Не се лъжа – продължи. – И ти не случайно си тук. Дълго мислех и накрая те повиках. Ще се изкачиш до върха заради себе си и мен. Имаш още сили. А аз ще ти вдъхна вярата. Защото аз видях. Ще стоя тук, а с мислите си ще те придружавам, ще те подкрепям, ще ти давам надежда. Зная, че когато достигнеш висините, въздухът ще стане прозрачен, очите ми ще прогледнат и аз ще видя отново. А последният ми дъх ще литне към целта.

Безименното потръпна от възхищение пред тази непобедима искрица живот .

– Сега побързай. Не си много издръжливо, нито чак толкова младо – каза му мечката нежно.

– Наистина ли? – без да се замисли попита то и изведнъж си даде сметка, че има много, много спомени, които са признак за дълъг, дълъг живот.

Поклони се и потегли.

Зъберите изглеждаха непреодолими препятствия – редица след редица, по-високи и по-заострени. Понякога ясно си личеше как се източват нагоре. Друг път плътни облаци се раждаха някъде между тях и ги обгръщаха изцяло. Но стигнеше ли ги, мечето намираше начин да ги премине. Пълзеше в цепнатините в полумрак, но в повечето случаи просто стоеше и чакаше облаците да изтънеят, а вятърът да стихне. Потопено в еднообразни звуци и цветове, то различаваше мислите, които го нападаха. Наричаше ги "неканени гости". Често го разтърсваха чувства. Назоваваше ги "пришълци от древността". Усещаше ги да се появяват неясни, да придобиват познатите белези и да се стопяват внезапно. А после за кратко настъпваха минути без възторзи и тревоги – блажен покой.

Понякога си мислеше: "Щом някой е видял, може би ще видя и аз", но не си представяше какво точно, нито се опитваше да разбере как ще стане. Целият му житейски опит казваше, че каквото трябва да се случи, ще се случи и това го изпълваше със смирение.

Един ден облаците започнаха да се разреждат, смъкнаха се надолу по склоновете и ги оголиха, а вятърът замря. Безименното подаде глава над ръба на скалата, под която се беше приютило, и разбра, че е пристигнало. Под ширналото се небе, блестящо, необозримо дълбоко и недостижимо, Планината се разпростираше връх след връх, било след било като разбунено море. Повърхността й искреше в сиво, синьо и зелено под ярките слънчеви лъчи. Склоновете се очертаваха ясно с всяка своя вдлъбнатина. Те сякаш бързаха да стигнат и да се слеят с долините, приканвайки и висините да ги последват.

Мечето си спомни думите на маймуната: "Останеш ли отпуснат до ствола на дървото, самото небе се плъзга по клоните му и идва при теб."

То поклати глава.

– Но как да се отпусна в равнината, примамван от върха на Планината? – После се сети за мечката в скалната цепнатина и се разсмя: – Някои имат по-голям късмет – нямат избор и остават на място.

Облаците, неунищожимите, запълзяха нагоре отново. Скоро щяха да обсебят задълго върховете, билата и небето. Безименното усети върху кожата си смразяващия вятър, набиращ мощ. Не се изплаши, а просто разбра, че не можеше да остане повече тук. Трябваше да се връща обратно – обратно в Голямата гора.

Мечето хвърли прощален поглед на заобикалящите го зъбери – сред тях беше прекарало само със себе си толкова много дни. После без колебание пусна камъка, за който се държеше, а тялото му се затъркаля по извървения път. Забеляза, че не изпитва болка.

Когато мина покрай мечката, видя обърнатия й към върха гръб. Отслабналото й тяло, полегнало удобно в скалната пукнатина, се вдигаше и отпускаше с равномерното дишане на дълбокия сън. Не я измъчваха вече нито желания, нито мъгливи опасения. Беше познала покоя.

Безименното продължи пътя си надолу, като отдаваше почит с последна мисъл на всяко едно място на лично откритие и изпитани дълбоки чувства. В един миг то зърна коза, застанала нащрек, и извика: "Хей!", но тя бързо се скри зад близката издатина. Липсата на приятел, с когото да сподели изживяното, малко го натъжи.

А на твърде населената площадка маймуната подскачаше, въртеше се, размахваше крайници и разтръбяваше с победоносни викове чудното му завръщане.

– Бързо, бързо! – призоваваше тя другите. – Елате да видите, а после да разказвате!

Мечето се разсмя.

"Непоправима е!" – помисли си и усети приятна топлина в сърцето си.

В подножието на Планината Безименното се затъркаля по-бавно и накрая спря в горичката. Почувства паметта си празна от спомени, а тялото си, свободно от страхове.

– Виж ти! – възкликна то, стана и се огледа.

Няколко облака се топяха на хоризонта. Въздухът не помръдваше. Земята потръпваше под ласкавите лъчи на залязващото слънце. Планината се извисяваше на обичайното си място. До едно крушово дърво, прозявайки се, се изправяше мече.

Видяха се и се взряха един в друг слисани. Стояха и се гледаха – един побелял, замаян от преживяното мечок и едно ококорено, замаяно от съня мече. После той пристъпи, те се сляха и тръгнаха към необятното.

СТРАСТИ В ЛЕТЕН ДЕН

В знойния летен ден по стария път сякаш се понесе вятър. Горният слой прах се размърда, притихна, после бързо се надигна, увличайки и по-долните пластове, завихри се, заигра. Пожълтяващата трева наоколо и трите единствени дървета се поклатиха в такта. После вълнението спря внезапно и си отиде неусетно, както и беше дошло. Прахта покри пътя отново.

– Видяхте ли? Смъртта! Жадна, нетърпелива, страшна. Идваше да покосява. Доближи ме и прошепна: "Следващия път си ти!" – първа заговори старата слива, чиито малко на брой листа все още потръпваха от изживения ужас, а сухите й клони стърчаха в бойна готовност.

– Смъртта ли? Смъртта? – развълнуваха се тревите. Те не бяха забелязали нищо, но сега като че ли усетиха нещо.

– Какво говориш?! – изуми се крушата, стволът на която се състоеше само от възли, а клоните се преплитаха в кълбо. – Та това беше Пробуденият – учителят, мъдрецът! Усмихна се благо. Кимна с глава. Каза: "Всичко е наред!"

– Учителят! – с облекчение зашепнаха тревите и се заоглеждаха, жадни да чуят думите му и да видят делата му. – Къде е? Къде е?

– Не! Не! Не! – обади се тополката, която от вълнение едва проговори. – Беше Любовта. Толкова млада, така прекрасна и ефирна! Как ме погледна, как нежно ме докосна и промълви: "Ще дойда отново!".

– О, Любовта... – Тревите прималяха от налегналата ги сладка нега. Безброй желания изпълниха въздуха наоколо.

Тополката въздъхна, листата й се поклатиха и една прашинка, настанила се на самия й връх, се изхлузи и понесе към земята.

– Глупачка! Провали всичко! – изкрещя тя, допря пътя и заподскача вбесена. – Любов й се привижда! Блянове, миражи, мечти! Каква заспалост, какво невежество!

– Нали ви казах, че беше Смъртта? – отново потрепери сливата, неспособна да разбере чувствата на това малко същество и възприемаща думите му буквално.

– Смъртта ли? – Прашинката се опита да вложи всичкия сарказъм, на който беше способна, в следващите си думи: – Родила ли си се наистина, че да можеш да умреш?

– Млада си, скоро отлюспена. Малко знаеш, а много говориш – сряза я крушата. – Учителят казва, че няма раждане и няма смърт и дори няма време.

– Това ли каза? – завъртя се прашинката към нея и така се изпъчи, че стана два пъти по-голяма. – Онзи, който се появи тук преди малко?

Дърветата млъкнаха объркани, а тревите, чувствителни към настроенията на околните, бяха така погълнати от резките им промени, че не чуха нито дума.

– Знаете ли какво видяхте? – с настървение продължи малкото същество, решено да сложи край на всякакви илюзии. – Куп борещи се прашинки. Всяка искаше да се оттласне от другите, да стигне по-високо, да полети. Аз бях най-пъргавата, най-добрата, на крачка от успеха. А вие провалихте всичко. Всичко!

Огорчението й стана толкова голямо, че тя се предаде – тръшна се с цялото си тяло върху земята.

– Хей! Хей! Полека! – чу се глас под нея. – Не виждам нищо.

– Ти пък коя си? – надигна се прашинката и чак сега забеляза своята по-едра посестрима, излегнала се на пътя.

– Да кажем – зрителят – засмя се другата и продължи с истински възторг в гласа: – Не бях виждала толкова красив танц на гнева. Браво! Невероятна беше!

– Моля? – не разбра малкото същество. – За какво говориш?

– Говоря за участието ти в груповото изпълнение, а също и за индивидуалната ти изява. Беше великолепна!

– Значи мислиш, че всичко е било една игра? – запита прашинката, чиито сили стигаха само за едно удивление. – Това ли си видяла?

– О, да! Танцувахте толкова хубаво и пяхте така сладко – с разнежен от спомена глас каза другата и добави: – Всъщност, всички правим само това.

– Песни, танци, веселба! – взеха участие в разговора и тревите, след това се потъркаха и наистина се чу звук, поклатиха се и се получи танц.

– Песни, танци и понякога веселба – уточни едрата прашинка. – Тополката изигра красивия танц на любовта, сливата направи първите несигурни стъпки в танца на смъртта, а крушата – и в гласа й зазвучаха нежни нотки – ни показа един от най-хубавите танци – на ученика.

– Глупости и само глупости! – отсече малката прашинка, която очевидно събираше сили. – Но какво ли може да се очаква от някой, залепнал от дълго лежане на този път, сред непораснали треви, фантазиращи дървета и този прахоляк, разстилащ се навсякъде! О, само да си почина и непременно ще се махна оттук.

– Няма да отидеш много далече. Тежка си, пълна с желания – миролюбиво каза другата и се опита да я отхвърли от себе си, но не успя. – Виждаш ли? Не мога да те помръдна!

– Ще полетя. Следващия път ще полетя. Ще се родя отново за друг живот – заинати се малкото същество и, за да е по-убедително, подскочи няколко пъти.

– Хей! Внимателно! Не ти ли е минавало през ума, че можеш да причиняваш неудобства на околните с това твое вечно движение? – По-едрата прашинка се намръщи. Не беше ли страдала достатъчно, ами сега и това неспокойно създание? Продължи с назидателен тон: – Ние не можем да летим. Ето какво най-напред трябва да научиш. Носени сме от вятъра. Но с твоите опити да се издигнеш, му пречиш. Трябва да си свободна от представи и мечти. Трябва всички чувства в теб да умрат и тогава ще се родиш отново. А ти имаш толкова страхове, омрази, привързаности – и тя се изсмя. – Много танци трябва да изиграеш.

– И откъде знаеш всичко това? Помествала ли си се поне мъничко? – възмути се по-младата от наглото поведение на другата. – Точно ти ще ме поучаваш!

– По-стара съм от теб. С повече опит. Видяла съм едно, друго. Чула съм какво ли не. Пътувала съм.

– Така ли? Разкажи, разкажи! – развикаха се тревите. Те не обичаха споровете, но обожаваха историйките.

Доколкото й беше възможно, прашинката се наклони към посестримата си и каза сериозно:

– Трябва да си готова вън от дома да срещнеш враг.

– Какво значи това? – удивиха се дърветата.

– Значи, че винаги се намира някой, който се мъчи да напакости.

– Защо ще иска да го прави? – не разбираше тополката.

– Ти ли питаш? – Дребното същество се втренчи в провинилото се дърво, а то потрепери от угризения, сви се и сякаш стана по-ниско.

– Не, не-е... – категорично заяви по-едрата прашинка. – Ние, всички тук, сме роднини. Възникнали сме от това място. Близки сме си. Познаваме се от раждането, усещаме се, говорим на един и същи език, мислим по сходен начин. Врагът е тъкмо обратното. Макар че понякога, на пръв поглед, може да прилича на нас самите.

– Празни приказки – изсумтя малкото създание и показа с цялото си тяло своето неверие и презрение.

– Не бързай! Изслушай ме и тогава говори – настоя по-старата. – При първото си пътуване попаднах на място с много такива като нас. Малко по-големи, добре оформени и не толкова гъвкави. Наричаха себе си песъчинки, но според мен си бяха просто големеещи се прашинки. Летях високо в небето, когато ги видях да се разпростират надалече, надалече. Слязох по-ниско, за да ги разгледам и докато се усетя, паднах върху тях.

По-едрата прашинка успя да се отлепи от пътя наполовина, почти докосна посестримата си и зашепна страстно:

– Миличка, пази се от големите групи себеподобни. Те образуват тълпа, а в нея можеш да се загубиш.

– Не и аз! – заяви малкото същество. Смяташе, че има опит.

– О, можеш, можеш. Млада си, каквато бях и аз. Толкова е лесно да се подлъжеш – снизходително продължи другата. – Когато песъчинките ме приеха като равна, това ме поласка. После се почувствах защитена. Каква неприятност можеше да ми се случи сред толкова много като мен? А накрая усетих цялата мощ, която притежавахме. Та ние можехме да покрием света, да го преобразим, да го направим свой. Да бъдем завоеватели и творци! Тогава другите същества щяха да се съобразяват с нашите желания, щяха да ги изпълняват.

Прашинката пое дълбоко дъх и продължи:

– Започнах да се движа заедно с останалите. Доброволно и усърдно – тя се изсмя. – Почивах по команда, възторгвах се по определен начин, присъщ на всички, говорех и мислех по шаблон. Всяко лично откритие задушавах още в зародиш, за да не внесе смут и наруши придобитото от мен нетрайно спокойствие. Без да се усетя, способността ми да вземам решения и да ги осъществявам закърня. Станах неразличима част от нещо без собствено тяло, без собствен ум – голямо, а безплътно, просто набор правила.

– Нима това е възможно? – възкликнаха едновременно дърветата. За тях да са индивиди беше единственото познато състояние.

– Какво се случи после? – попитаха тревите.

– Бях по-лека и успявах да остана на повърхността. Но при една пясъчна буря се оказах затрупана от слой себеподобни. Липсата на простор ме потисна. Запромъквах се нагоре. Поведението ми обаче възмути околните. Заявиха ми, че нямам право на собствени желания. Натикаха ме още по-надолу. Казаха ми: „Трябва да свикнеш”. Тогава се стреснах. Щях ли някога отново да видя слънцето, да усетя вятъра, да полетя? Прииска ми се да се отделя и го споделих с най-близките до мен песъчинки.

Прашинката млъкна и се огледа. Всички чакаха продължението.

– И представете си моята изненада, когато тази безформена маса ме обяви за изменник, предател, отрепка. Тя отрови с поучения деня ми. Постоянните й наблюдения върху мен превърнаха в кошмар нощта ми. Намерих се сам сама срещу всички, в бушуващ океан от чувства. Хич не ми беше лесно, повярвайте ми.

– Как се измъкна? – развълнуваха се тревите, които не бяха пропуснали да чуят и дума.

– О-о-о... С лицемерие, с притворство, с лъжи, с бруталност; с настървение и инат. По същия начин, по който тя – и прашинката кимна към посестримата си – опита да се отдели от прахоляка наоколо. Но аз избягах, а тя не успя.

– Аз се борих честно! – възмути се малкото същество.

– И аз се борих – изсмя се по-старата. – И през цялото време мислех, че е честно, защото беше единственият възможен начин.

– Но за какво им е на песъчинките да покоряват света? Не са ли щастливи у дома? – попита крушата.

– Мисля, че не познават родното си място – Тя се обърна към младата си роднина: – Никога не си се излежавала в сока на разлагащ се плод, нали? Не си се заигравала в забрава с цветния прашец. Не познаваш опиянението от победата над семенца за територия. Нищичко не знаеш за хубавата страна на този живот. Имаш само бегла представа за гадничката му страна.

– За какво говориш? – възкликнаха едновременно растенията. – С какви очи гледаш света? Какви чудовища виждаш в него?

– Виждам ясно – отсече прашинката – и не си правя илюзии. Ако птица ни погълне заедно с храната си, а това може да се случи и в този миг – и тя се огледа неспокойно, – трябва да извървим дългия път, по който се разгражда в тялото й, докато излезем отново на свобода. Чувала съм от пострадалите, че не е приятно изживяване, а освен това лично съм се убедила, наблюдавайки ги, че остава върху тях трайни следи. Така да се каже, бяха се превърнали в същества втора категория – използвани, омърсени, отхвърлени.

– Не вярвам нито дума! – на свой ред категорично заяви крушата – Птиците никога не биха направили такова нещо! Те са истински приятели. На тях винаги може да се разчита. Когато съм тъжна, ме развеселят с песните си или просто стоят до мен мълчаливо, ако се нуждая от това.

– Не казвам, че го правят съзнателно – защити се прашинката. – Като някои други и те са просто невнимателни. Способни са да унищожат плода на нашия труд и цялото ни себеуважение без никакво усилие. Само за миг.

– Ето затова искам да се махна! – викна малкото същество сърдито. – Онези от нас, които са пътували с облаците, казват, че навсякъде другаде светът е по-хубав.

По-старата прашинка прихна, после се заклати наляво, надясно и без малко не се отлепи от пътя изцяло.

– Намерила си кого да слушаш! Та те ще се пръснат от разочарование – каза след като се поуспокои. – Зная го от собствен опит. Един път и аз се издигнах много високо в небето. Жертвах време и сили. И тъкмо въздъхнах с облекчение и се приготвих да се наслаждавам на постигнатото, капките пара се скупчиха около мен и ме възседнаха. Бях принудена да ги нося до изнемога. Накрая не издържах и се върнах на земята безславно. Направо се забих в нея. Не беше приятно. – Тръсна глава и продължи: – И все пак извадих късмет – паднах на пътя. От него знам как да се отделям. Правя го, откакто се помня. Ами ако бях улучила тревите или Океана?

– Че какво им е на тревите? Те са безобидни – възрази младото същество.

– Щяха да ме подхвърлят от стрък на стрък без умора, да ми говорят безспир, да ме разпитват и утешават, да не ме оставят и за миг сама. Щях да преживея своя неуспех безброй пъти. Това наричат любов. Ако се възпротивиш, те се чувстват нещастни, а ти – виновна.

Тревите се смутиха. Не мислеха, че са толкова досадни. Прииска им се да покажат веднага на какво са способни. Заизвиваха, за да достигнат пътя.

Малката прашинка настръхна.

– Не ме доближавайте! – извика и нервно заподскача на място. – Да не сте посмели!

Посестримата й дори не я усети. Смехът отново я разтърсваше.

– А Океанът? – попита сливата. – Не сме го виждали.

– О-о-о, той е нещо друго. Казват, че е стар, колкото света. Необхватен и омайващ. И така привлича! Но докоснеш ли го, няма спасение. Обсебва те, подчинява те, поглъща те. Ставаш негов пленник. Завинаги. Край на свободата на избора. И милост не търси.

– Как така завинаги? – възкликна сливата. – В този свят всичко се променя. Постоянно.

– Е, толкова дълго оставаш в него – доуточни прашинката, – че забравяш кой си бил, откъде си дошъл, какви желания и представи си имал. Това си е истинска смърт.

Околните потръпнаха.

– Виждала ли си Океана? – попита крушата, в която интересът надделя.

– Той е много близо. Тополката например може да го види, ако опъне клоните си нагоре. Аз самата стигах до него веднъж.

– И какво се случи? – не спираше с въпросите си дървото.

– Вече падах, несъзнаваща опасността, когато една птица ме настигна, взе ме под крилото си и ме върна на брега. Как се разбеснях! – Тя кимна към посестримата си. – Като тази тук. Наговорих й едни думи! А пернатото си тръгна, казвайки ми: "Не си готова още, глупачке! Без да си приела и обикнала всичко на земята, родното ти гнездо, как ще живееш във водата? Следващия път внимавай. Може да нямаш късмета да те види някоя от нас".

– Ето на какво са способни птиците! – възкликна крушата и усети, че я побиват тръпки на възторг. – Приятели и спасители! Но някои същества не познават дори благодарността!

По-младата прашинка неспокойно се размърда. Чувстваше се изтощена от преживените емоции. Вече не беше сигурна, че иска да пътува.

– Доколкото схванах, накъдето и да погледнеш, където и да отидеш, срещаш само врагове – каза на другата с всичката й останала ирония. С тези думи се помъчи да скрие объркването си.

– Опитах се да ти обърна внимание върху опасностите, защото си ми роднина. Истината е, че нямаш ли врагове, значи си у дома. Макар че и тук съществуват някои неудобства. Вземи за пример тези огромни, непохватни, безчувствени животни, кравите. Никога не знаеш кога ще те покрият с неусвоената си храна. Изхвърлят я къде ли не и най-често на пътя. Несъобразителни и груби! Толкова нетактични! А ние, цветовете на този път, трябва да търпим месеци наред противния товар, докато слънцето го изсуши и дъждът отмие. А вонята? О-о-о, носим я върху себе си почти цял живот.

По-младата гнусливо потрепери и направи опит да се отдалечи от другата, но не успя. Предвидливата й посестрима вече я държеше.

– Пусни ме! – викна тя, но почти веднага вниманието й беше привлечено от нещо друго. Един звук се понесе над стария път, усилвайки се все повече.

– Ето го! – възкликна едрата прашинка и сграбчи още по-здраво своята роднина.

По-младата така се стресна от нейните действия и думи, че всички мисли и чувства я напуснаха в мига. Вятърът се завъртя около нея, подхвана я и я издигна. Вкопчена в посестримата си, по-старата се отлепи от пътя, отърси се от последните кравешки остатъци и, олекнала, полетя.

– Време е! Проявете всеотдайната си любов! – призова тя тревите, когато ги доближи, и се пусна.

Стръкчетата се изпънаха, за да я докоснат и приласкаят. Прашинката се преметна няколко пъти и достигна края на пътя. Тревите се сплетоха над нея и тя се намери под рехавата им сянка. Беше прохладно и защитено от превратности място. Осъществена мечта!

– Хубаво нещо е животът! – Тя се засмя, облекчена и щастлива.

А нейната млада роднина се носеше високо в небето, забравила всички думи и страхове, затаила дъх от възторг.

– Приятен път! – дърветата размахаха клони.

– Весело прекарване! – включиха се и тревите в пожеланията и се наведоха след нея. Една жълта вълна придружи донякъде смелия пътешественик.

– Кога ще си дойде, за да разкаже приключенията си? – попита тополката и потрепери от обзелата я възбуда. Беше млада и нетърпелива.

– Това е без значение – крушата се опита да охлади чувствата й. – Бъдещето е непредсказуемо. Така казва Учителят. Не очаквай, само ще се разочароваш. Сбогувай се с нея. Най-добре е. Аз всеки път постъпвам по този начин с прелетните птици.

– Но е тъжно – унило отбеляза тополката, която и този път не намери траен обект за бушуващите в нея любовни чувства. Дървото още веднъж размаха клоните си, макар че не различаваше вече нищо в изсветлялото, като че ли безкрайно небе.

– А може да срещне Смъртта. Тя шества навсякъде – колебливо се обади сливата. – И ние никога, никога няма да разберем какво точно се е случило между тях.

– Хайде, стига! Бъдете по-весели! Има и такива, които се връщат и разказват. – Тревите се наведоха над прашинката под тях: – Ти например го направи.

Безгрижният смях на дребното същество се разнесе над стария път.

– Всъщност, милички, аз и вие доста си приличаме. И аз не съм ходила много далече, защото обичам това място. – Тя продължи, както се стори на другите, с обидна откровеност: – На няколко пъти лежах неподвижно и мълчаливо под кравешки отпадък. Тогава нямах друг избор освен да си държа ушите отпушени и да слушам разговорите на онези, които спираха върху него за кратка почивка. Какви историйки чух!

– Значи си ни заблудила?! – възкликна крушата и се опита да изрази огромното си разочарование. – Нямаш собствени изживявания. Само думи! Освен в случая с ...

Тя не успя да сдържи злобничкия си смях, който се оказа заразителен.

– Имам опит! Как иначе ще разбирам другите? – възмути се прашинката. –. А също доста неща чух, премислих, представих си ги. Това ви разказах.

– Няма нищо истинско! – гневно настоя на своето крушата. – Всичко е било във въображението ти. И този ужас на ужасите – Океанът! И той! – Тя се изсмя презрително.

– А ти къде пребиваваш? – разпали се прашинката. – В реалността? Там ли срещна своя Учител? И какво виждаха и чуваха околните в този миг? Или може би всеки живее в своята реалност. И с какво тя се различава от въображението му?

Дърветата и тревите не отговориха. Беше им неприятно да признаят, че това нахално същество имаше известно право. Затова решиха да не му обръщат повече внимание.

– Препредавах точно като теб – не спираше да говори прашинката на крушата, – когато смятах, че времето и мястото са подходящи. И все още мисля, че бяха подходящите, защото посестримата ми полетя.

Тя продължи със страст, която не й позволяваше да усети промяната в другите:

– Та ние всички вече сме в Океана – този на формите, на мислите, на чувствата! Пленници сме на настроения, слуги – на представи, роби – на пристрастия. Личният ни неуспех е подводно течение, носещо ни стремглаво към дъното, появилото се желание – мощна вълна, доволството ни – нетрайна пяна на повърхността, а целият ни живот – потъване в отчаянието и изплуване в заблудата. Отново и отново.

Почувства се без сили и млъкна. В знойния летен ден всякакво движение беше спряло и тишината натежа над стария път.

– Казват – промълви прашинката след малко, все още обсебена от мислите си, – че само когато осъзнаеш, че си всяко едно нещо, се спасяваш. Ставаш свободен, ако можеш да бъдеш в един и същи миг и капка, и семе, и прашинка, и скала, и дърво, и трева, всяка мисъл и всяко чувство. Защото в такъв случай си никой. Никой. Казват, че чак тогава изчезва раждането и умирането и разбираш, че няма време.

Искрените й и пламенни думи не предизвикаха нито възторжен отклик, нито яростно възражение от страна на околните и тя най-после си даде сметка, че за съществата на това място случилото се бе вече в миналото.

"Ето това аз наричам роден дом! Никой не те чува, но и ти не си длъжен да слушаш" – тя изкриви устни в горчива усмивка. – "Значи – време е за сън."

Тревите, забравили за другите, се бяха заели да си предават аромати. Ненатрапчиво ухание обгръщаше дърветата и пътя и свързваше земята и небето.

Тополката, изпаднала в поредното униние от мисълта за вероятно многото пропуснати възможности за близък контакт, внезапно се отръска от него. Беше се сетила за Океана.

– Ще мога ли да го видя? – промълви. – Как ли изглежда от тук? Ще ме забележи ли?

Тя поривисто изправи ствол и клони.

– Да, трябва още мъничко да порасна. Още мъничко и ще го зърна!

Листата й затрептяха от радостното очакване. Няколкото прашинки, отдадени на сладка следобедна дрямка върху гладките им повърхности, се плъзнаха и понесоха към земята. Брутално отхвърлени, както им се стори, те не посмяха да издадат и звук.

Сливата, не открила навън отговорите на измъчващите я въпроси за Смъртта, наблюдаваше собственото си тяло. Листата й, все още зелени, изложени на слънцето, превръщаха светлината му в храна. Тя усещаше сухите си клони, ствола с изгнилата сърцевина и корените, засмукващи последни капчици живот.

"Напразно се безпокоя. Това тяло ми служи вярно години наред. Сигурна съм, че ще се справи и при срещата си със Смъртта. Не трябва да го обърквам със съмнения." – И тя продължи, освободила се от страха за кратко, да го наблюдава и да му се радва.

Крушата се събуди от унеса си. Гневът й беше изчезнал, оставяйки след себе си опустошена празнота.

"Защо се ядосах толкова?" – запита се тя. – "С какво това вечно недоволно същество ме засегна така дълбоко? Та то просто си говореше! Не трябваше да го слушам! Така му позволих да разколебае увереността ми, че животът е нещо, на което си струва да се радваш всеки миг."

Тя закопня да види Учителя, да сподели с него вълненията си, да попадне под благотворното въздействие на неговото спокойствие. Потърси го в небето – често го беше мярвала сред облаците. После хвърли поглед на дърветата около себе си – понякога се появяваше между клоните им. Накрая се взря в далечината, там, откъдето изникваше пътя. Обикновено Учителят крачеше по него, приближаваше се, превръщаше се от точка в могъща фигура. Крушата не изпитваше никакви съмнения. Той щеше да дойде. Винаги го правеше.

Точно тогава някаква крава, задоволила глада, усети върху кожата си жарките лъчи на слънцето. Тя бавно вдигна глава и потърси пътя. Съзря го и се насочи към него. Едно копито подритна тревите, те несъзнателно се отдръпнаха и то покри прашинката. Земята под него я изтласка нагоре и тя се намери заклещена в една от вдлъбнатините му. Беше така поразена от случилото се, че нито се възпротиви, нито извика. Кравата излезе на пътя и тръгна по средата му. С известни усилия прашинката успя да се изхлузи и се намери отново там, откъдето беше тръгнала. Почти веднага нещо вонящо и тежко потегли от неголяма височина и само една мисъл успя да споходи вече вбесеното същество: "Каква гадост е животът!"

В очакване на известното й бъдеще прашинката затвори очи и насочи цялото си внимание към изпълващата я, до болка позната буря от чувства. Потопи се в огромна вълна от емоция и внезапно, изумена, се намери вън от нея. Тя се видя до самия Океан, разпростиращ се безкраен и спокоен. Някъде, много близо, бурята още се вихреше и прашинката беше наясно, че с едно помръдване можеше да навлезе отново в нея. Но тя не го направи. Остана да съзерцава неподвижна, тиха и блажена.

ГРАДИНАТА НА МАГА

– Просител – съобщи козата.

Тя стоеше върху една от високите части на неравната местност. Ливади, гори, пясъци, камънак, скали и храсталаци се простираха, докъдето й стигаше погледа. В тях, под тях, над тях, тя знаеше, спяха, помръдваха или се движеха всякакви същества – дребни и едри, повратливи и флегматични, зрящи и не зрящи. Едно от тях от дълго време привличаше вниманието й.

Птичето, кацнало на едно тънко клонче, погледна към ствола на дървото. Наистина, призрачната форма на стол и Мага, седнал върху него, придобиваха плът. Някъде долу, близо до земята, се очерта и контурът на маска. Беше със затворени очи.

– Голям зорлия – уточни козата, повишавайки глас.

– Не-е-е! – намръщи се маската, ненадейно измъкната от приятния унес. Вдигна клепачи наполовина. Трева и само трева. Навираше се в очите и ушите й, гъделичкаше я по брадичката. Мракът вече се събираше около стръковете. – За днес свърших.

– Млад е – продължи козата, без да дава вид, че е чула възражението – и очевидно е нещастен.

– Тук идват само такива – недоволните от настоящето си, изплашените за бъдещето си – троснато отвърна маската. Не се чувстваше добре толкова близо до земята. Как да запази така необходимия й достолепен вид? Как да убеждава от това презряно равнище?!

– Не говоря за недоволен или изплашен човек. Този е напълно объркан. Ето, мина покрай цъфнала роза и не усети мириса й – докладва козата.

– Нечувствителен е. Владеят го мислите. Още един! – Маската въздъхна.  

– Розата го закачи с шиповете си, а той се дръпна рязко и скъса дрехата си – продължи наблюдателката.

– Какъв глупак! Не му ли стигат проблемите?

– Тя го убоде, а той извика и я погледна удивено. Пак не я видя.

– Случаят е ясен: “ За моята нежна душа Светът е ужасен.”

Козата потрепери и извърна глава.

– Поезията ти не струва. И друг път съм ти го казвала.

– Е, добре. Невнимателен е – поправи се маската. В края на дългия ден не й се спореше с рогати същества. Чувстваше се уморена, остаряла, ненужна. – Няма да намери пътя до нас.

– Всеки, пристигнал на това място, до това дърво и стола под него, е довеждан от мен - подчерта козата всяка своя дума. – Или от такива като мен – добави. – Никой не попада при Мага само поради собственото си желание.

– За любопитните и търсещите има ясни надписи с указания на всяка крачка – намеси се птичето и весело размаха опашка. – Винаги се намира някой, който да ти ги посочи.

–  За да влезеш в Джунглата – отсече рогатката.

Пернатото се залюля на клона. Каза:

– В родното гнездо обичах да слушам приказки за приключения в нейните дебри. Спираха ми дъха. Любимите ми герои винаги се справяха с препятствията по пътя към целта си. Оставаха невредими в опасни за живота им ситуации. Затова си представях едно място страховито, но и прекрасно. Каква илюзия! Отблизо е направо ужасна.

– На мен не ми изглеждаше такава. – Козата порови в паметта си. – Дори напротив. Примамваше ме, предизвикваше ме. Докато имах здрави копита и остри рога си проправях път с лекота. Нито един терен, и най-трудно проходимият, не можеше да ми се опре. Имах усещането, че ще стигна далеч. Чувах усилено бъхтене близо до мен, понякога дори учестено дишане, усещах миризмата на пот. Това ме правеше спокойна – не бях сама. Вършех, каквото и другите – значи, така трябваше. Съществуваше цел, макар и още неизвестна за мен.

– И аз мечтаех за живот в Джунглата и полетях към вътрешността й при първата предоставила ми се възможност. Огромна по площ, разнообразна по състав и невероятно красива бяха впечатленията ми за нея в началото. Мислех си наивно, че мога да кацна на което си искам клонче, да хапна от който ми харесва плод, да се мушна в които и да било листа и да поспя. Продължавах обаче да навлизам в гъстите й дебри все в търсене на подходящото място за моето вълнуващо изживяване – собствено гнездо.

– Това е моят дом! – напевно издекламира маската, колкото да се включи в разговора и да прогони налягащата я дрямка.

– Това не беше моят дом – сериозно продължи птичето, не пожелало да усети липсата на истински интерес. – Скоро след първото си кацане забелязах дебнещите котки, промъкващите се змии, хищните птици. Спирах тук и там, винаги нащрек, и бързах да изляза от нея. Иначе ме грозеше смърт.

– Щастливо си било, щом си виждало края й – отбеляза козата.

– Никакъв край не виждах – разпали се хвъркатото същество. – Бях младо, неопитно, припряно. Бързо губех сили. Не знаех нито как да ги трупам, нито как да ги пестя. Затова летях току над върховете на дърветата. Но чувах възторжените песни на птици, успели да се изкачат по-високо и хвърлят поглед по-далеч. Те казваха, че светът не е Джунглата.

– Аз нямах твоя късмет. Сред храсталака трудно можеш да си представиш нещо, различно от него. Пък и движението ме увличаше. Когато успявах да оставя другите далеч зад себе си, се чувствах доволна и горда.

– Тайнствената победителка – присмя й се маската. – Всекиму непозната!

– Бях добра – убедено каза козата. – Бях много добра в това, което правех. Но ето, че копитата ми се нараниха, а рогата затъпиха и един ден спрях да почина. Обърнах се назад, за да се порадвам на направеното, но какво видях? След мен растенията пускаха по-дълбоки корени, по-жилави филизи, повече листа. Нямаше и следа от моя път до тук. Напрегнах слуха си, но не чух другите наоколо. Бях сама, в тишина, неспособна да помръдна, а над мен, до мен, под мен дървета и храсти, дървета и храсти...

– Какво толкова страшно има в тях? – надменно възкликна маската.

– О, нищо страшно, разбира се. Моето безсилие ме ужасяваше. Не можех да продължа да си проправям път, а не познавах друг начин на живот и мисълта да спра ми беше непоносима.

– Е, накрая си се примирила – каза маската, на която разговорът взе да доскучава.

– Изобщо не се примирих. Не можех. Беше ме страх от бездействието. Затова щом усетех малко сили, сляпо се хвърлях напред. Не след дълго се уморявах и, докато лежах изтощена, кроях планове как да измамя собствената си немощ.

– Значи не си попадала на Поляната на непоклатима вяра? – попита птичето.

– Никога – отвърна козата.

– Може би си я прекосила без да я различиш?

– Не, щях да я забележа. В състоянието си на обърканост отчаяно търсех място без дървета и храсти.

– На тази поляна всички танцуват от ранни зори до късно вечер и пеят песни в прослава на живота. Буреносните облаци се развихрят извън очертанията й. Хищниците я заобикалят. Ако случайно някой попадне във вътрешността й, или си променя нрава, или панически бяга. Всичките й обитатели се хранят с плодове, семена и корени. Наричат себе си “същества на новото време”. Не можеш да ги разгневиш, нито да ги подтикнеш към нещо безразсъдно. Когато си сред тях нямаш друг избор, освен да спазваш постоянно повтаряните правила за праведен живот или да ги напуснеш с желанието си да опиташ нещо друго.

Птичето млъкна и се зае старателно да почиства крилете си с клюн.

– Там успях да се наспя – продължи то. – Но когато се събудих, всичките ми пера бяха боядисани в жълто-оранжев цвят. Бях обявено за Пратеник на Слънцето. Бях подхвърляно, люляно, мачкано. Но най-досадното беше, че трябваше да издавам точно определени звуци на точно определени интервали от време.

– Ха, ха, ха – разсмя се маската и усети прилив на сили. – Превърнали са те в чучело.

– Не. Видяха в мен някакъв символ, направиха ме свой идол, искаха да бъда нещо, което аз не бях. Опитах се да пея своите песни, но постоянно ме спираха и поучаваха. Накрая се отказах.

– Затова ли ги напусна? – попита козата.

– Останах доста дълго време. Там бях спокойно за тялото си. Но един ден разбрах, че сетивата ми са заспали. От повтарянето на едно и също, казването губеше силата си, чувстването – остротата си. Станах безразлично към храната, водата, слънцето, вятъра, облаците, тревите, към цветовете и звуците. Бях на път да умъртвя тялото си, защото какво е то без сетивата? Тогава си тръгнах и никой – птичето завъртя глава, – никой не се опита да ме спре.

– Не попитаха: “Къде отиваш, идоле? ” – Маската отново шумно се разсмя.

– Мисля – продължи пернатото, – че изобщо не ме видяха. Не се порадваха на цветовете на моите криле, не докоснаха моето тяло, не целунаха пухчетата на моята глава, не чуха песните ми. Бях просто едно птиче, напълно заменимо от друго.

– Да не те забележат! Нима е възможно?!

– Не се дръж като кретен! – сряза я козата. – На онова място не е имало нито спонтанна радост, нито истинска мъка. Идеалното място за теб.  

– Мястото ми е тук – засегна се маската, – защото съм зримата същност на Мага. Ти го знаеш и завиждаш.

– Зри-ма-та... Какво? – Рогатката се задави от напиращия смях.

Маската отвори уста, за да отговори, но не намери необходимите думи от възмущение. Така си остана – с изкривено от безсилие лице.

Козата се наведе над нея.

– Виж се! Омесена си от подръчни материали като пръстта и водата  – каза убедено. – Малко думи, малко вяра. Такива като онзи – и тя кимна към човека – те създават постоянно, такива като мен те поправят. Поддържат външния ти вид. Иначе бързо ще се разпаднеш на съставните си части.

– Аз съм вечна, от мен винаги ще има нужда – гневно викна маската, внезапно възвърнала си дар слово. – Аз посочвам Мага. Мостът съм към него. Как смееш да се мериш с мен? Днес си тук, утре няма да те има!

– И какво от това? – удиви се рогатката. – Важното е, че в момента правя, каквото мога.

– Хей, хей, какво става с младежа? – попита птичето, за да прекрати безсмисления спор.

Козата се върна на наблюдателния си пост.

– Лута се. Сляп и глух е. Ето, падна. О-о-о! – тя изстена и потрепери. – Удари главата си в камък. Обля се в кръв. Ридае неутешимо.

– Без такива номера! – маската сбърчи нос от отвращение.

– Отчаян е – продължи наблюдателката. – Познавам това състояние. Когато си в Джунглата, то те води до Бездната на скръбта.

– Не съм я виждало – птичето завъртя глава.

– Никога не забелязваш началото й. То се крие сред обичайния за теб свят. Но в един момент се спъваш и се сурваш надолу. Търкаляш се по сипеи, удряш се в скали. Съпротивляваш се със сетни сили. Хващаш се за корени, но едва успяваш да се огледаш и да вземеш дъх, защото спирането е за кратко. Продължаваш да падаш с отмалели крайници или стискайки мъртво парче дърво. Надолу и надолу към студа и тъмнината.

– Не срещаш ли други като теб?

– О, да. Понякога. Но какво може да ти каже някой, изпаднал в ужас като теб самия? Нищо утешително, нищо убедително, само увеличава паниката ти.

– Не си ли попадала на такъв, който знае как да ти помогне?

– Случвало ми се е. Хващали са ме на няколко пъти, измъквали са ме с огромни усилия. Давали са ми съвети, указания. Но въпреки че ги следвах усърдно, след време пак падах в Бездната и се наранявах все по-лошо и по-лошо.

– И как намери пътя дотук?

– Не знам дали има път дотук. Аз не съм намирала такъв. Всъщност, след поредното си дълго, дълго падане, се предадох. В мрака вече не различавах нощта от деня и времето загуби смисъла си; не разграничавах себе си от другите и светът престана да съществува. Тогава си казах: “Щом ме няма, за кого треперя?” и спрях да се съпротивлявам.

– А после?

– После – същото. Продължих да се търкалям, но по-бавно – наклонът се беше променил. Когато най-после спрях, заспах дълбоко. Събудих се от песента на птица. Слънцето ме топлеше, вятърът ме милваше. Лежах пред входа на пещера сред треви, цветя и прелитащи насекоми. От Джунглата нямаше и следа. Преди да тръгна да изследвам това място, разчистих и разширих входа на пещерата. Исках светлината да влезе по-навътре и онези, които я търсеха, да я зърнат.

– А аз се научих да живея в Джунглата – каза птичето.

– Какво значи това? – полюбопитства козата.

– Престанах да съдя – да одобрявам и да отхвърлям.

– Обикнало си своите врагове? – обади се маската със съмнение в гласа.

– Не, стана излишно – птичето се усмихна. – Започнах да забелязвам звяра в себе си, когато ме нараняваха или плашеха. Изглеждаше укротен, омаломощен, но жив. Тогава допуснах, че и в моите мъчители има някакво птиче – може би недоразвито, може би неродено. Така, че приех съществуването им и те престанаха да са врагове. Научих се да се пазя от гнева им и да понасям щастието им. Направих си гнездо, отгледах поколения. Но никога не изпуснах небето от погледа си. Харесвах танца на облаците. Наслаждавах се на играта с тях. А от високо Джунглата изглеждаше прекрасна.

Птичето се зае отново да чисти крилете си.

– Така я карах, докато в някакъв момент си дадох сметка, че гнездото ми от доста време приютява само мен. Прецених, че усилията ми за поддържането му са напразни. Тогава го напуснах завинаги и достигнах Пустинята – каза то след малко.

– Какво представлява тя? – заинтересува се козата.

– Безмълвие и самота, каквито не бях познавало преди. Зашеметяващи. Иначе, непоносима жега и измъчваща жажда денем, смразяващ студ и прастар ужас нощем – това установи тялото ми. Безкраен простор и подтискащо еднообразие видяха очите ми. Няколко пъти навлизах в нея, за да я опозная, но бързо се връщах в края й – хващаше ме страх или свършваха силите ми. Веднъж останах по-дълго. Опитах семената на единствената трева, която се срещаше тук-там. Забелязах, че тази храна укрепва крилете ми и олекотява тялото ми. Започнах да я приемам редовно. Когато се почувствах готово, тръгнах на път и прекосих Пустинята. Така стигнах Градината на Мага.

– Никога ли повече не се върна? – попита козата.

– Върнах се след време, за да изпея последната си песен. Чувствах се длъжно. Та нали точно песните на другите ми бяха помогнали да оцелея!

– Мислиш ли, че Мага познава Джунглата? – попита козата и погледна седящия на стола.

Главата му беше наклонена и така си стоеше. Черният цилиндър закриваше наполовина високото чело. Лицето нямаше бръчки, нито петна. Нямаше устни, очи, уши, нос. Нямаше изражение. Блестеше матово бяло и сякаш безчувствено. Тялото, облечено във фрак и копринена риза, закопчана догоре, беше грациозно отпуснато. Единият крак почиваше, преметнат върху другия, а белите чорапи, обхванали тънките глезени, контрастираха с лъскавите черни обувки с остри върхове. Ръцете, дълги и тънки, висяха свободно от двете страни на стола. Пръстите на лявата докосваха тревата, а тези на дясната небрежно държаха маската.

– Ние познаваме всичко! – викна тя с възмущение от мястото си, близо до земята.

Птичето кацна на рамото на Мага, наведе глава и докосна гърдите му там, където трябваше да бие сърцето. Извърна се точно колкото да погледне козата.

– Той познава всичко! – каза нежно и напълно убедено, а после започна ритмично да почуква с клюн на същото място, докато тялото потрепери и се събуди за живот.

– Не-е-е! – възпротиви се маската, усетила затоплянето на пръстите, но колкото по-високо я издигаха те, толкова по-немощно звучеше гласът й. Гневният блясък на очите загуби силата си, устните се отпуснаха и сърдитото изражение на лицето се промени в обидено, а накрая примирението се разля по всяка негова частица. – Последният за днес – каза тя, преди да се слее с Мага.

Козата скокна – беше време да доведе младежа.

– Хайде – заговори му, щом стигна до него, – ще те заведа, където трябва, – но човекът изобщо не я чу.

– Последвай ме – добави и го докосна, но той не я усети.

– Върви! – извика тогава в ухото му и го подкара с рогата си, а младежът несигурно запреплита крака в указваната посока.

Когато столът изникна пред взора му, той се просна в нозете на Мага.

– Надявах се да съществуваш! Молех се да те намеря! – промълви едва-едва, давейки се в сълзи и без да откъсва невярващия си поглед от него. 

– Ето ме – чу в отговор и това отприщи дълго трупаното му отчаяние. Младежът зарида.

– Без теб светът е хаос, неясен и плашещ, безсмислен. – Вдигна измъченото си лице, върху което сега се четеше тревога. Ами ако Мага изчезнеше? Ами ако се окажеше мираж или най-обикновен сън? – Ти си реда, ти си светлината, която прави ясни нещата. Моля те, не си отивай!

– Тук съм. Винаги съм бил тук – усмихна се Мага. – А и хаосът – също. Огледай се. Виж цветята, дърветата, камъните, облаците, вятъра. Забелязваш ли ред? Нима мислиш, че те търсят моето разрешение, за да съществуват? Моето одобрение? Спомни си. Живял си толкова години без да се нуждаеш от мен. Имал си щастливи мигове.

– Живях в невежество, в слепота. Бях наивен и доверчив, слушах другите. Усърдно трупах знанията, които ми предаваха, неотклонно преследвах целите, които ми внушаваха. Харесвах и търсех похвалите, криех се и страдах от неуспехите си. Вглеждах се в околните, преценявах се чрез тях, състезавах се с тях. Съзнателно или несъзнателно, но непрестанно загърбвах неудовлетвореността и копнежа си. Колко пропиляно време и колко изхабени чувства! А когато се уморих да постигам и губя, да бъда възвеличаван и порицаван, внезапно видях истината. Никой не се интересуваше от мен! Никой не се интересуваше наистина, защото не можеше. Всеки виждаше, чуваше, усещаше, имаше постоянно в наличност само себе си! И аз – също! Тогава човешките деяния, и моите – също, започнаха да ми изглеждат нищожни, резултатите от тях – ялови и грозни, а думите ни – изцяло лъжовни.

Човекът се наклони към Мага.

– Семейството и обществото ме заблудиха. Внушиха ми ценности, които не бяха проверили, в които сами не вярваха особено, които пренебрегваха без угризения при нужда. Бях невръстен и не можех да се съпротивлявам! – гневно извика той.

– Все нещо се случва, докато съществото е невръстно. Все нещо се случва, докато си същество. Станалото – станало. Приеми го. Пораснал си. Вече имаш опит. Можеш да преосмисляш чутото и преживяното. Ако нещо не ти харесва, промени го. – Мага на свой ред се наклони към младежа: – Но виж ясно последствията! Така ще стигнеш до доверието в битието, което си имал при раждането си.

– Това се опитах да направя – да открия истинското си Аз. Взрях се в собствените си желания. Но мои ли бяха те? Всяка появила ми се мисъл се следваше от противоположната си и всяко откроило се желание, веднага оставаше без мощ. Родилото се съмнение, като плевел в цветна градина, убиваше крехката надежда за промяна в зародиш. Залюшках се между гнева към другите и отчаянието от себе си.

Мага протегна двете си ръце и хвана човека за раменете. Попита:

– Защо не одобряваш съмнението? Защо имаш предпочитания? Виж това място! Виж го!

Младежът завъртя глава и хвърли бегъл поглед наоколо. Отново впери очи в своя спасител.

– Прекрасната и дъхава роза има яко стебло и трудно чупливи шипове – поясни Мага, нежно стиснал рамото му. – В сравнение с нея бодилът изглежда крехък, но е жилав и с цветове също красиви и с омайващо ухание. Можеш ли да кажеш, поради различията им, че тя е великолепната, а той – най-обикновен? В тази Градина и плевелът е цвете – без шипове и бодли, но със своите особености. Ако му отделиш от времето си, ако го съзерцаваш при всяка появила се възможност, ще усетиш неговото специфично излъчване и не натрапчиво очарование. Той е неповторим, както и всичко друго.

– Но как да живея само със съмненията, без цел, без яснота, без мечта? Как да живея без мисълта за бъдещето? – настоя за отговор младежът.

– Както си живял като дете. Дишал си, хранел си се, спял си, създавал си, рушал си, обичал си и си мразел. Каквото и да си правел, обаче, не си имал представа дали е правилно или неправилно. Събитията в живота ти и мислите в ума ти са идвали и преминавали, но ти не си ги търсел, не си се опитвал да ги задържаш или променяш, не си ги смятал за важни, нито за вечни.

– Не съм дете! И не мога да стана отново. Имам спомени. Те изникват постоянно и убиват свежестта на изживяването в момента. Как да ги спра? Как да забравя? – страстно извика младежът. – Всичко ми се вижда досадно познато, убийствено скучно.

Мага се наведе към човека.

– В тази Градина всеки миг е различен. И как би могло да бъде другояче?! Виж я! – възкликна, но младежът дори не премигна и той продължи: – И ти си различен във всеки миг. Спомените ти – също. Те зависят от чувствата ти в момента. Досадно познати и убийствено скучни са мислите, които считаш за свои. Мечтите ти, надеждите, представите за добро и лошо, за красиво и грозно, за миналото ти и за бъдещето са мисли. Дошли са отнякъде, а ти, с твоето усърдие, си ги направил част от себе си. Призовавал си ги многократно, за да ти служат. Били са ти полезни в мигове на избор, чувствал си се удобно, обгърнат от тях. Разпространявал си ги като свои, утвърждавал си ги. Навици, навици... Сега те, стари и закостенели, те стягат в обръча си, подтискат те, отнемат свободата ти. Вече не ти служат, защото доста си се променил, но и не си отиват.

Мага се облегна на стола. Помълча, наблюдавайки младежа. Взе в длани птичето от рамото си. Погали го. Протегна ръце.

– Хайде – прошепна козата, която внимателно следеше случващото се.

Птичето се оттласна, разпери криле, „чирик, чирик” изпя, за да привлече вниманието, вдигна се в небето. Видя огромното слънце бавно да изплува обратно над хоризонта и замря за миг, полюлявано от вятъра. „Чирик, чирик” възторжено поздрави потъващия отново диск, направи няколко фигури, поривисто разсичайки въздуха, хвана няколко мушици и се върна.

Младежът забеляза блясъка в очите на Мага и чу щастливия му смях. Не откъсваше погледа си от него. Чакаше.

– Ако задържиш насила хвъркато същество, цялата му прелест си отива безвъзвратно. Няма да чуеш песента му, всеки път различна. Няма да видиш полета му, вятъра в перата, слънчевия лъч в цвета на крилата. Ще го убиеш – каза Мага и продължи: – Мислите са като птиците. Идват, за да се присъединят към радостта ти в момента, досадата, мъката или някое друго чувство. Отиват си, когато си поискат. Те са само гости. Не смятай, че са твои. Тогава ще можеш да почувстваш красотата им. Вкопчиш ли се в тях, обгръщаш се с трупове и от тях не усещаш постоянно менящата се река на живота, откъдето идва свежия повей на радостта.

– И какво трябва да правя? – Младежът изведнъж се разсмя. – Да казвам на появилата се мисъл: „Добре дошла! И довиждане!”.

– „Разпознах те!” е по-точно – усмихна се на свой ред Мага. – Само това и чудото ще стане.

– Две думи срещу всички мисли? Не изглежда трудно за следване – каза младежът обнадежден и лицето му просветна.

– О, ще бъде трудно. Съвсем сигурно – Мага отново докосна раменете на човека. – И ще продължи отчайващо дълго. Ще изглежда невъзможно на моменти, защото ти и мислите сте станали едно. Бързо ще загубиш яснотата, която имаш сега и вярата, с която ще си тръгнеш оттук. Ще остане само един избледняващ спомен, родил една мъглява цел. Ще се сблъскаш със собственото си нетърпение, неразбиране и алчност – трудно забележимите мисли, обсебващи, измъчващи, нестихващи, неотделими; изключително бързи и не унищожими. Те ще те подтикват да взимаш решения непрестанно, за да се проваляш в изпълненията им, както досега. На моменти това ще те прави войн на безумна ярост. С настървение ще гасиш мъждукащата светлинка на доверието в битието, постигната с много сълзи. Ще се връщаш назад към старите навици с гняв. После ще опитваш  да се отървеш от тях отново с омерзение. Ще се мразиш. Ще се съжаляваш. Ще се чувстваш самотен, изоставен, объркан, низш. Все мисли, мисли, мисли...

Мага се усмихна.

– В тази Джунгла ще се спъваш и падаш много пъти. Ще се нараняваш болезнено до смърт. Но и ще се научиш да се изправяш, да се смееш от сърце, да откриваш мъдрост във всичко, да приемаш и разбираш случващото се с теб. Ще зърваш все по-често светлината на порядъка и ще престанеш да се страхуваш от тъмнината на незнанието си.

Лицето на младежа беше мокро от сълзи, а гърлото му – свито от напиращите ридания.

– С какво да започна? – успя да промълви.

– С вниманието – каза Мага. – Забележи как се променят настроенията ти, чувствата, мислите, а с тях и тялото ти и света, в който смяташ, че пребиваваш. Търси неизменното. То е истинското ти Аз.   

– Благодаря – прошепна човекът и усети, че разговорът е приключил. Изправи се, поклони се и тръгна обратно, следвайки кървавите си дири.

Мага бавно вдигна ръцете си, а дългите му пръсти нежно подхванаха маската, свалиха я от лицето и я положиха в скута. Гърдите му, там, където трябваше да бие сърцето, се вдигаха и спускаха в забавен ритъм.

– И този нищо не разбра – отсече козата, разочарована от случилото се.

– Имаше ли нещо за разбиране? – изчурулика птичето.

– Не видя Градината. Можеше незабавно да сложи край на страданието си – уточни рогатката.

– Но усети Мага – каза пернатото и кацна на клончето, току над главата му.

– Утре ще се събуди отново в Джунглата. – Козата се върна на поста си.

– Всъщност през цялото време беше в нея, но чу гласа на Мага – настоя на своето птичето.

– Чу думи – разбра ги, както си знаеше. След няколко дни ще ги е забравил, както забравя сънищата си – не се отказваше рогатката.

– Нима можеш да чуеш нещо, което още не знаеш? А знаеш ли го, пак ще се появи. – Пернатото се залюля на клона.  

– За да се превърне в нова вяра и да възкръснат стари желания – намръщи се козата.  

– Стига сте дрънкали! – с раздразнение, но някак глухо, ги прекъсна маската. – Няма ли да помислите за мен? Вижте на какво заприличах?

Тя наистина имаше окаян вид – с дълбоки бръчки около очите, устните и носа.

– Извинявай! – разкая се птичето.

– Вие просто си говорите – продължи маската, но без обичайната си настървеност. – А аз работя. Изслушвам изповеди, поемам страдания, укрепвам надеждата. Всеки ден. По няколко пъти. И какъв е резултатът? Всички те – тя извъртя очи в посоката на изчезналия младеж, – всички те пак се връщат тук, все със сълзи в очите, с почти същите думи на уста. Отново, и отново, и отново...

– Стига си мърморила – козата се опита да спре самосъжаленията й.

– Вече няма да участвам – разгорещи се маската със сетни сили. – Оправяйте се без мен. Да видя вие какво можете.

– Хайде, почини си – намеси се птичето. – За днес свърши.

– Почини си – обади се козата, без да ги поглежда. – Поддържането на илюзията изисква много сили.

– За какво говори тя? – в гласа на маската се прокраднаха истерични нотки, когато потърси подкрепата на птичето.

– За внушенията, които правиш. Възможно било да се учим! Но със сълзи. Мнооого сълзи. – Козата тропна с крак. – И докъде стигнах с моите така добре развити способности за трупане на опит и знания? До Бездната на скръбта! Само сълзи!

Птичето навири опашчица и весело я размаха.

– И докъде стигна, когато силите ти дори да плачеш се изчерпаха?

– Ето за това говоря. Нещата просто се случват. А ние, дори и тук, само си разменяме думи. Смятаме, че предаваме истини чрез тях, че градим нещо вечно за себе си и другите. А всъщност строим къщички от пясък, които и в безветрие се срутват. Напразно губене на време и енергия! – заключи рогатката.

– Родил си се, живял си, обграден със стени от думи – възрази птичето, – затова къщичките от пясък са необходимост. Временен подслон, но без него трудно се оцелява на границата между Джунглата и Пустинята, където всичко познато губи смисъл. Само смелост не е достатъчна, за да останеш завинаги на открито, в необятния простор на тишината. Можеш да загубиш разсъдък, а това е равносилно на смърт. Така че ти не й обръщай внимание – доверително каза то на маската. – Знаеш, че си ни нужна. Без теб не можем, както тялото без въздуха и водата.

– Но все някога тялото умира – козата се засмя.

– Виж я! Виж я само! Каква къса памет! Неблагодарница! – викна маската. – Точно сега това тяло още е живо! И се измъчва! Измъчва се!  

– Моля ви! Успокойте се! – повиши гласа си пернатото. – Всичко е наред! – Наклони се цялото към козата, сякаш за да засили ефекта от казаното: – В този свят, създаден от представи, без маската не можем. Не можем. Трябва да имаме търпение! Някоя дума, изречена от нея, някоя мисъл, дори само звук в неочакван момент ще достигнат семенцето на истинското разбиране, скрито в нас, ще го разтърсят, ще го събудят, ще го подтикнат да покълне.

Рогатката присви очи, а веселите пламъчета в тях заблестяха по-ярко.

– Добре. Съгласна съм. В този свят – не можем. – После погледна сбръчканата форма, по която всяко изживяно чувство, всяко направено усилие бяха оставили сякаш не унищожими знаци, и добави с несвойствена за нея нежност: – Не можем.

Пръстите на Мага трепнаха, после помръднаха точно колкото да обгърнат веждите и клепачите, закрили очите, а дланите да покрият бузите на маската. Две сълзи, изникнали незнайно как, изпълзяха на открито и несмущавани от нищо се разляха върху устните. Гърдите на Мага, там, където трябваше да бие сърцето, се надигнаха още веднъж. Маската шумно издиша, след което се загуби в съня. Козата доближи дървото и стола под него и внимателно я притегли към себе си. Старателно и бавно прокара език по всяка видима бръчица, докато изчезне. После се върна на наблюдателния си пост и продължи да оглежда местността.

Птичето не откъсваше очи от Мага. Главата му беше наклонена и така си стоеше. Черният цилиндър закриваше наполовина високото чело. Лицето нямаше бръчки, нито петна. Нямаше устни, очи, уши, нос. Нямаше изражение. Блестеше матово бяло в бързо настъпващия мрак и сякаш безчувствено.

Птичето съзерцава тази появяваща се и изчезваща, но някак неизменна същност, докато и най-упоритото чувство се стопи, а фигурата на Мага, и стола, и маската загубиха ясните си очертания и се сляха в едно – сянка във Вечната градина. Покоят заля телцето му. То стисна по-здраво клона и скри глава под крилото си. Беше време за сън.

Козата притвори очи. До зори трябваше да разчита само на слуха си. Имаше толкова объркани, невежи, отчаяни същества, чийто горестни вопли нарушаваха от време на време тишината. Те се нуждаеха от помощта й точно в мрака на нощта. Нуждаеха се от побутване, подритване, ухапване, от докосване, милувка или шепот. За да могат да доживеят до светлината и свежестта на утрото с новите възможности, с новата надежда. За да могат един ден, пребродили множество неприветливи безплодни дерета, изкачвали и слизали трудно достижими самотни върхове, привличани, омайвани и обезсилени, променяни и отхвърляни от тучни поляни, да видят себе си в Градината на Мага.

Мъж и жена, млади и влюбени един в друг, научили, че ще имат бебе. Тъй като не било чакано, не изпитали нито възторг, нито разочарование. Приели факта, заживели с него, свикнали. „Такава е естествената изява на всяка любов” – чували често от околните. И те повярвали. Започнали да се вглеждат в лицата на родителите с невръстни деца, които срещали по пътя си, и виждали само радост, гордост и доволство.

Утробата на жената, обаче, не успяла да се приспособи към плода и не след дълго го изхвърлила. Мъката на двамата млади била голяма – нейната повече, но и неговата не по-малка, защото я виждал да страда. Нероденото и всички думи, изказани и дори само помислени за него, останали да витаят около тях. Утешила ги мисълта за друго бебе и тя станала център на съвместния им живот. Месец след месец, година след година те нямали друга тема за разговор, друг повод за радост или страдание, а с времето това желание за дете нараснало. Вече се гледали, но не се виждали, разменяли мисли, но рядко се разбирали, докосвали се, но не се усещали, както преди, обсебени от мечтата за дете. На неговата липса отдали заредилите се несполуки в живота им. Жената загубила нежното си излъчване, а мъжът ведростта си, но никой от тях не забелязал промените в другия.

Но зачеването не ставало и не ставало, а напразното очакване – понякога във взаимни обвинения, понякога в хладно безразличие, все по-рядко в избликващи чувства на опрощение, приемане и нежност, ги отчаяло и обезверило. Разочарованията се трупали, надеждата угаснала. Когато и желанието се стопило, мечтата им се сбъднала – жената забременяла. Изненадата била голяма, но и страхът от нова загуба толкова силен, че не изпитали истинска радост, нито пък почувствали облекчение.

„Не зная какво ме очаква и нямам време за губене” – казала си жената. – „Ще се насладя на всеки един миг с моето бебе.” – и тя насочила цялото си внимание, най-нежните си чувства, най-хубавите мисли към нероденото. Насън и наяве заживяла единствено с тялото си и с това, което то носело.

„Не възнамерявам да се обвързвам емоционално с онова, което още не виждам, не чувам, не усещам” – взел решение мъжът. – „Ще живея с настоящето.” – Той не променил установените с годините навици, а само удвоил грижите си към жената до себе си. На състоянието й гледал като на хронично заболяване .

Дните и месеците се нижели в страхове и притеснения, но и в сладостни самотни изживявания, които жената, някак все не успявала да сподели с мъжа поради неговата – така й се струвало – отчужденост. Смирена и изпълнена с любов, тя успяла все пак да износи бебето и да го роди, но загубила живота си.

Първоначално мъжът бил поразен – пред изумения му поглед зейнала пропаст от неосъществими вече мечти, навеки неутолими желания, спомени за съзнателно несподелени емоции и твърде закъснели думи. Със смъртта си жената го лишила от възможността да преобрази миналото – да осъществи отлагани разговори: да се извини, обясни, покае; да превърне измъчващи го угризения и срамни видения в изблик на чувства, пречистващи и облекчаващи. Случилото се надхвърлило способността му да разбира и приема. То предизвиквало в него гняв и осъзнато безсилие, а детето се превърнало спонтанно в причината за всичките му минали дълбоки разочарования и неудовлетворености и за настоящата му, както му се струвало, убийствена загуба. Той изобщо не го погледнал. Нахвърлял дрехи в пътническа чанта и бързешком напуснал дома и града. Запилял се някъде по света без да даде обяснение никому.

– Ще се върне – казвали си един на друг роднините му и се заели да се грижат за детето. – Просто не е готов за сполетялото го щастие.

Дали на бебето името на майка му и го отглеждали с търпението, което мисълта, че всичко е временно, подхранвала.

Годините минавали, детето растяло, а от бащата не пристигала вест, нито пък някой някога успял да го срещне по кръстопътищата на света.

Момичето вече се било превърнало в девойка, когато в един обикновен ден един необикновен за околните човек – дрипав, мръсен, нарамил изпокъсана пътна чанта – спрял пред пустия от години дом. Роднините едва го разпознали. Поздравили го, но срещнали мътния поглед на зачервените му очи. Задавали му въпроси, но получавали едно и също изхлипване в отговор: „Животът е страдание и това е Великата истина!”.

– Баща ти – посочили го на девойката. – Личи си, че е изтощен от лоша храна, прекарани болести и нездравословен начин на живот. Дошъл е да умре у дома. Твой дълг е да се погрижиш за него. Опитай се да направиш последните му дни поносими, ако не приятни.

На девойката и през ум не й минало да се възпротиви – била отгледана с мисълта, че срещата с бащата е неминуема и че събитие, като това, е щастливо. Тя се заела стриктно да спазва указанията на околните – чистела, подреждала, приготвяла отвари, варела супи, забърквала каши, миела и хранела баща си в редките моменти, когато бил буден, но по-отнесен и по-мълчалив от преди.

„Значи това е щастието” – мислела си тя понякога привечер, докато седяла на отворения прозорец в неговата стая и наблюдавала живота навън. Било любимото й време през деня и предпочитаното място за почивка. В тези часове светлината и звуците се менели видимо и потвърждавали усещането за преходност и край. Във въздуха витаели и тъга, и копнеж по нещо неизразимо, и предчувствие за радост. Девойката се обръщала от време на време към баща си, за да сподели някоя мисъл или видение, а това, че той не й отговарял не я притеснявало: вярвала, че я вижда, чува, разбира, но просто още не може да откликне. Тя често отивала до него, оправяла завивките и го уверявала:

– Ще оздравееш. Ще изненадаш и себе си и мен. – Обикновено при тези думи му намигала и се разсмивала. – Още нямаш достатъчно сили. Имай търпение. Питателната храна, спокойствието и продължителния сън ще ти помогнат – и се връщала отново на прозореца.

Една вечер чудото станало: тя чула името си, обърнала се по посока на гласа и видяла баща си наистина буден. Седял в леглото и я съзерцавал в захлас. Изненадана, девойката притичала до него, докоснала ръцете му, погалила ги. Следи от сълзи набраздявали бузите му.

„Разпозна ме и се разкайва” – помислила си тя със свито гърло, но за свое огорчение не могла да го нарече татко, нито да назове името му. Не успяла и в този и в следващите дни, които и за двамата се променили до неузнаваемост.

Девойката никога повече не заварила баща си спящ. С бистър поглед и една неслизаща от устните му усмивка той я посрещал всеки път, когато влизала в стаята му, когато му помагала да се облече или нахрани. Не й говорел, както и преди, нито я повикал по име повече, но споделял емоциите й. Ако изпитвала опасения или тревога, той взимал ръцете й и ги притискал между дланите си, за да отнеме безпокойството й. По същия начин, когато се чувствала радостна, той се присъединявал към празника й.

Най-хубави били вечерите, които продължили да прекарват заедно – тя на прозореца, той на леглото. Макар че й се искало, девойката никога не попитала за местата, които баща й е прекосил, за хората, които е срещал по пътя си, за радостите и разочарованията, които е изпитал. Страхувала се, че въпросите й ще събудят лошите спомени и увереността, че животът е страдание. Затова, както и преди, говорела тя. Обикновено описвала онова, което очите й току-що виждали, а ушите чували, свързвала случващото се със свои минали преживявания или разсъждавала надълго върху спонтанно хрумнали мисли. Случвало й се да задава въпроси, на които не очаквала да получи отговор и често се разсмивала на осъзнатото си невежество или глупост. Понякога просто мълчала заедно с него. През всичкото това време той не откъсвал погледа си от нея, а усмивката му не изчезвала и за миг.

Но щом в къщата се появявали роднините, баща й загубвал цялата си жизненост и се превръщал отново в странника със зачервените очи и помътняло съзнание.

„Горкият човек! Не живее, а вегетира. Така и не успя да види дъщеря си, да се порадва на красотата и добротата й, да се удиви на приликата с майка й!” – мислели си със съчувствие близките му, докато стояли до леглото му и отбелязвали липсата на промяна в здравословното му състояние – не се влошавало, но и не се подобрявало. – „Такъв инат! Дори и в болестта си!”

А девойката разменяла по няколко думи с тях от учтивост и бързала да ги отпрати. Стараела се да не проточва тези очевидно нежелани от баща й срещи.

– Вече се оправя. Ще оздравее напълно – уверявала ги с усмивка на изпроводяк.

– Горкото момиче! Така и не разбра какво значи да имаш баща! Позна само лишенията, очакванията и грижите за него – споделяли по-късно един с друг роднините, поклащайки тъжно главите си.

Затова и никой от тях не се изненадал, когато една сутрин научили, че бащата просто не се събудил.

– О, татко! – възкликнала спонтанно девойката, когато се убедила, че той повече няма да я погледне. Мигновено си дала сметка за закъснялото си обръщение. Обхванали я мъка и разкаяние. Разхлипала се от мисълта за пропуснатото и безвъзвратно загубено време. – Можех да те направя по-щастлив! – обърнала се към него, когато сълзите пресъхнали. Тогава забелязала спокойствието и познатата усмивка върху мъртвото лице и помислила със съмнение: – „Една дума – дали щеше да направи живота ти по-хубав?”

Всъщност тази дума, само поради факта, че не била изречена гласно, не възкресила по случайност стария свят на страдание. Защото, когато добрата храна и грижи дали сили на тялото и сетивата останали будни за миг, мъжът видял лице и фигура, чул глас и име, които някога, точно с отсъствието си, го тласнали към Ада на непресъхващите желания. В осакатения му от физически страдания мозък, в изтощената му от непрестанно напрягане памет, в изтормозения му от едни и същи мисли ум това видение не се свързало с никое друго и поради това го въвело в Рая на блаженството. И така, може би за компенсация на прекомерните терзания, за възстановяване на хармония в битието или за поддържането на някаква закономерност, каквато в този непонятен свят всеки на моменти успява да усети или почувства, бащата изживял, а девойката станала свидетел, макар и още неосъзнат, на втората Велика истина: „Страданието може да бъде прекратено.”

ИГРАТА

При един от онези потопи, оставащи в историята на живите същества като знаменателни и поучителни, мечка, лъв, заек и щраус, подгонени от бедствието и дошли от различни посоки, намерили подслон в пещера във висока планина. Мечката, едра, сита, свикнала с тесните пространства, приела случващото се със смях. Лъвът, влюбен в равнината, не харесал мястото и се почувствал неспокоен. Щраусът се усетил застрашен и в капан, а заекът възприел ситуацията като трагична за него.

„Не се знае колко време ще сме затворени тук” – помислил си той. – „Мечката ще огладнее, лъвът ще стане раздразнителен, щраусът ще загуби присъствие на духа и ще направи някоя глупост, а пострадалият при всички тези случаи ще съм аз. Трябва незабавно да измисля нещо. Още сега!”

– По всичко изглежда – започнал той, – че ще останем известно време тук заедно и е добре да се опознаем. Мисля, че няма по-добър начин за това от играта.

– Добра идея – веднага се съгласила мечката. – Времето ще мине по-бързо.

Лъвът изсумтял. Не станало ясно дали е съгласен или не.

– Каква игра? – подозрително попитал щраусът и завъртял малката си главица. – Ще се надпреварваме ли?

– Не, не състезателна! Образователна игра. Интелектуална. Ще използваме случая да научим нещо един за друг. Така ще си прекараме времето хем полезно, хем приятно. – Заекът се опитал да бъде убедителен.

– Игрите не са ли за забава? – мечката се протегнала доволна и заела почти цялата централна част на пещерата. Усещала търбуха си пълен, а живота прекрасен. Останалите инстинктивно се притиснали до стените на тясното пространство.

„Несъобразително същество!” – с раздразнение си помислил лъвът. – „Ако бяхме на моя територия, щеше да получи добър урок. Но тук...”

– Знам всичко, което трябва – нервно реагирал щраусът. Главата му вече достигала тавана на пещерата и той се опасявал да не я удари. Мисълта за това не му позволявала да се отпусне.

– Нека да чуем предложението на умния заек – обадил се лъвът и присвил очи. Те се превърнали в две цепнатини.

– Ами – започнал заекът колебливо, – всеки от нас знае за другия само общоизвестни факти: че мечката притежава голяма сила, щраусът бяга бързо, лъвът действа само в краен случай, а заекът по традиция е страхлив. Но защо тук, за малко,  на ужким, аз да не стана мечка, мечката – щраус, щраусът – лъв, а лъвът – заек? Предлагам всички едновременно да сменим своята самоличност и да се държим по подобаващия за новата ни представа начин. Ще имаме възможността набързо да изследваме и да се насладим на един нов живот, различен от сегашния. Всеки от нас ще попадне в екзотичен за него свят и ще му бъде забавно – уверено завършил заекът.

– Аз ще съм силният – извикал щраусът и изненадал другите с неочаквана съобразителност. Той всъщност поставил началото на играта и връщане назад нямало.

– Аз ще съм бързият – не закъснял с решението си лъвът. – „Какво правя?” – удивил се на себе си той. После се утешил: „Цялата тази необичайна обстановка ми въздейства. Всичко е някак си странно...”

– Хо-хо-хо – разсмяла се мечката. – Аз ще бездействам.

– Няма да стане – внимателно обяснил заекът, – защото аз ще остана непроменен. Трябва да си страхливата.

– Невъзможно! – отсекла мечката. – Та аз не знам какво е това страх!

– Ще разбереш – обещал заекът най-приятелски. – Ние ще ти помогнем. Ще създадем необходимите условия. Приеми ролята от сърце, забрави за силата си, и ще бъдеш изненадана от последствията. 

– Хо-хо-хо! Хо-хо-хо! – Мечката дълго се смяла на това малко и неспокойно създание с претенции да променя световете. – Всичко е предопределено в някакви граници и поради това – ясно – казала, уповавайки се на собствения опит. – Лято – зима, лято – зима... Няма съдбоносни изненади.

 – Какво говориш? Всеки миг е изненада! – възмутил се от думите й щраусът. Поради внезапно сграбчилата го емоция, той току-що чукнал главата си в тавана.

– Никакви спорове, моля ви. Да започваме – делово казал заекът, който смятал, съобразно новата си същност, предимно да наблюдава. Огледал се. В дъното на пещерата, близо до лъва,  забелязал дълбока и тясна ниша. – „Ще свърши работа” – помислил и се насочил към нея.

Вмъкнал се целият с огромно усилие. После се завъртял, пъшкайки, и промушил отново глава,  колкото да съобщи:

– А сега, слушайте внимателно и ми повярвайте! Студена зима е навън.

– Хо-хо-хо – не се сдържала мечката. – Каква ти зима! Не съм слаба, гладна и полусънена. Аз безпогрешно разпознавам този сезон.

– Изненадваща зима! – настоял на своето заекът. – Неочаквана. Продължителна и мразовита.

– Какво става? Що за игра е това? – възмутил се щраусът. – Само това ли ще правим? Ще си говорим измишльотини и ще си вярваме?

Заекът изкарал главата си още малко навън. Бил в смущаваща близост до лъва, чийто поглед усещал по козината си.

„Не обичам приключенията!” – помислил, тръснал глава, за да се съсредоточи, погледнал нагоре към щрауса и побързал да го успокои:

– Вече играем. Да не забравиш! Няма по-силен от теб! – Продължил: – Свиреп вятър духа. Камъни и ледове падат сякаш от небето. Идва краят на света!

– Клоун – презрително изсумтял лъвът.

Заекът почувствал върху мустачките си застрашителен полъх и задъхано прошепнал в самото ухо на страшното животно:

– Внимавай! Бъди бърз! – Дръпнал главата си в нишата и надал вик, имитиращ вятър: – Фиу-у-у.

Ехото свършило останалата работа: поело звука, усилило го, видоизменило го, размножило го.

– О-о-о! – стреснали се животните от неочаквания шум и останали временно без памет.

Не следвайки някакъв план, заекът завил по-високо. Тясното пространство се изпълнило с догонващи се, противопоставящи се, нестихващи стонове, дразнещи слуха и влудяващи ума.

Мечката, без спомени и инстинкти за справяне, несъзнателно поела дълбоко дъх, обърнала се в посоката на свежия въздух и потеглила зашеметена към единствения изход, тревожно шепнейки: 

– Какво става? Къде съм? Какво е това? Края на света? – спомнила си накрая.

Лъвът, обезумял от шума, останал подвластен на последната влязла в главата му мисъл „Бъди бърз!” и припряно потърсил спасение навън. Направил скок към свободата.

Животните се срещнали на изхода. Лъвът, почти наполовина излязъл, нямал никакво намерение да се отказва и отстъпва. Мечката, изпаднала в паника от бързо намаляващия отвор на пещерата, използвала всичките си сили. Двете същества се сблъскали и, отчаяни от неочакваното препятствие, се напънали здраво. Продължили още малко напред и се заклещили. През това време щраусът, докаран до невменяемост от обстоятелствата, мятал глава, почуквайки я ритмично в тавана. Очите му трескаво изследвали стените на пещерата. Внезапно забелязал малко светло петно пред себе си и незабавно се хвърлил към него. Промушил цялата си шия в отвора между лъва и мечката. Краката му пробягвали по гърбовете им, а острите му нокти намирали пролуки в козината им и драскали кожата им.

– Никой не може да ми устои – викал налудничаво той в ушите на нещастните животни и това ги карало да удвояват усилията си, за да се измъкнат навън. – Никой! – а краката му, напръскани с кръвта им, продължили опитите си за придвижване напред.

Изумен от разкриващата се пред него гледка и без всякаква мисъл в главата, заекът не спрял  да вие. Млъкнал внезапно, когато си дал сметка, че въздухът не му достига.

„Какво правя?” – помислил ужасен. – „Прося си смърт от задушаване?!” – Очите му се уголемили, ушите клюмнали, а телцето му се свило до малка топка козина. Двете му зъбчета захапали долната устна, за да не започне отново да вика. Стиснал здраво очите си – не искал да гледа повече.

Хармонията от звуци, познати и любими, подействала умиротворяващо на трите заклещени животни. Те се успокоили и тогава забелязали разкриващата се пред тях гледка. Дъждът бил спрял, а водата се оттичала надолу по склона на планината. Слънцето напичало вече скалите, а въздухът трептял от изпаренията. Птиците възторжено възпявали случилото се, насекомите развълнувано споделяли преживявания, а влечугите педантично изследвали щетите от потопа. Светът се завръщал към ежедневието си.

Мечката и лъвът, позасрамени от близостта си, избутали щрауса и се отдръпнали навътре.

– След теб – казал лъвът учтиво, като кимнал към изхода. – „Къде ми беше акълът! Къде ми изчезнаха навиците, принципите, възпитанието?” – помислил учуден.

– Благодаря – успяла да промълви мечката. – „Какво ми стана? Коя съм аз всъщност?” – удивила се на себе си тя.

– Извинете, може ли? – Без да губи време в размишления, щраусът бързешком се промушил между тях и с големи крачки хукнал към дома. Трябвало да провери дали още се справя – с бягането, с храненето, със спането. Мисълта, че нещо става с него, че не е вече същият, го ужасявала.

Лъвът, все още зашеметен от изживяното, проследил птицата, докато се скрила от погледа му. Да, светът изглеждал постарому.

„Хм” – помислил. – „Непременно ще поработя върху поведението си в кризисни ситуации”, – но не му се искало да издребнява с подробности точно в момента.

Мечката, клатейки се неуверено, се измъкнала от пещерата. Усетила глад – добър знак.

„Имам тяло!” – въздъхнала с облекчение.

Тя още стояла близо до входа и се оглеждала нерешително, когато лъвът минал покрай нея, подхвърляйки „До нови срещи!”, и продължил надолу към равнината.

А заекът напрегнато чакал смъртта си. Междувременно, за да се успокои и да приеме неизбежното, размишлявал върху близкото минало. Успял да направи следните изводи:

– Точно притежаващият сила може да изпита голям страх, тъй като е неподготвен за слабостта си, нейната сянка. – На това място поклатил глава.

– Ако в природата ти е да бързаш, не можеш да мислиш правилно и да действаш умело, защото постоянно пилееш силите си – печално отбелязал след малко.

– И най-внимателният, ако се разбърза, прави непростими грешки – промърморил  с назидателни нотки в гласа.

Но тъй като тревогата не минавала и не минавала, продължил с разсъжденията си:

– А за себе си какво да кажа? – Изпълнила го жал, огромна, нескончаема. – Бях страхлив и предизвиквах в другите смях и снизхождение. Е, щастливи времена! Отидохте си безвъзвратно. – Очите му се напълнили със сълзи. Изтрил ги решително с лапа. – За малко станах прагматичен – продължил с размислите си – и си създадох куп врагове. О, глупава глава, пълна с подвеждащи идеи! – Ударил я с юмруче. – Но как да се лиша само от теб? Добре, че ще умра скоро – и въздъхнал дълбоко, приемайки без съпротива предопределения изход на тази, както му се струвала, фатална за него ситуация. Но веднага отворил очите си от изненада – дробовете му се изпълнили със свеж въздух.

– О-о-о! – възкликнал радостно заекът, когато видял, че е сам в пещерата и следователно свободен. Той подскочил в забрава, възбуден, но ударил главата си в тавана на нишата и дошъл отново на себе си: – Сигурно всичките ми врагове ме причакват отвън – бесни и отмъстителни.

Заекът останал свит в нишата до края на този и следващите няколко дни.  Когато жаждата и гладът станали нетърпими, събрал сили, колкото да помисли: „И така и така ще се мре”. Тогава затътрил крака към изхода, а после надолу към подножието на планината, търсейки храна и изследвайки между другото границата на своя страх.

ИЗУМРУДЕНИЯТ КАМЪК

Странници, търговци, пътешественици и изследователи в различни области разказвали: далечна земя, до която по чудо се достигало, била покрита не с пръст, пясък, или скали, а с камъни с невероятен изумруден цвят. Който ги видел, оставал при тях, сякаш омагьосан. Ако успеел да си тръгне, скоро мъка го налягала и го завеждала в гроба. Малцина се добирали обратно до родните места, стискайки в длан камък за спомен, но пред прага на дома си загивали нелепо, а между свитите пръсти вече нямало нищо.

Дъщерята на владетеля на могъщо царство, единствено дете на овдовял баща, чула легендата. Млада, хубава, богата и ухажвана, на възраст за задомяване, тя решила да избере съпруг по странен начин.

– Ако донесеш изумруден камък – казвала на всеки кандидат за ръката й, ще получиш благодарността ми и царството на баща ми.

Някои се отказвали веднага, стреснати от легендата. Други тръгвали, стигали донякъде, но после се прибирали у дома, изплашени от трудностите по пътя и неизвестността. Трети се запилявали по света, забравяйки с лекота дадената дума да се върнат. Имало такива, за които не се чувало нищо.

Колкото повече неуспехи в личния й живот се редели, толкова по-уверена в избора си на критерий ставала царската дъщеря.

– Какъв съпруг и владетел ще бъде този, който вижда само моята преходна красота и младост и богатството на баща ми? Той не ще приеме външния ми вид и характер, когато остарея, както не приема изпитанията по пътя. Не ще управлява успешно царството без опита в преодоляването на изкушения и препятствия – мислела тя разочарована.

Да се откаже обаче не можела, защото дългът й повелявал да роди, отгледа и възпита следващия владетел.

Но ето, че се появил младеж, мъничко по-различен от другите. Не че бил по-красив, по-строен или по-словоохотлив. Не, той имал условие.

– Ще изпълня твоето желание или ще умра – казал й младежът на първата им среща, застанал на едно коляно и вперил в нея поглед на възхищение, но преди да потегля на път, искам да прекараме седмица заедно в разходки, разговори и мълчание. Трябва да нося в паметта си спомени, които да дават на сърцето ми смелостта, необходима за това начинание и копнежа да се върна.

Девойката се съгласила – желание от нейна страна, желание от негова – изглеждало й справедливо.

И така, те прекарали седем дни в изучаване един друг, в спорадично докосване, в приятни съвместни открития за света; умело избягвали в разговор темите на несъгласие и се радвали на единомислието си.

На осмия ден младежът тръгнал на път, без да се сбогува. Когато новината стигнала до девойката, тя почувствала разочарование.

– Можеше да има сърцето ми, но предпочете ръката ми – помислила с огорчение, пренебрегвайки напълно причината за тяхната среща. И се опитала да го забрави.

Но се оказало невъзможно. Странници, търговци, пътешественици и изследователи в различни области нарочно се отклонявали от пътя си, за да й донесат вести от нейния любим – шепа пръст със странен цвят, камък, набразден от рудни жили, изсъхнало листо, кора от ствол, перо от птица, черупка от яйце.

Тя разглеждала подаръците при всяка възможност, опитвала се да си представи мястото, от което са взети и чувствата, с които са изпратени. И макар че вестите пристигали на все по-големи интервали от време, а после напълно престанали да идват, нищо не било в състояние да разруши увереността й, че избраникът на сърцето й ще се върне. А междувременно тя подготвяла себе си, двореца и царството за бъдещия им съвместен живот – събирала знания за поданиците и съседите си, наблюдавала и направлявала според силите си събитията, протичащи около нея и се разхубавявала все повече и повече.

Един ден, след доста години, младежът наистина се върнал. Вече мъж, загорял, жилав и пестелив на думи, той паднал на коляно, поклонил се, взел ръката й в длани и я докоснал с устни.

– Много време ми отне да достигна Земята на изумрудения камък – казал, гледайки я нежно в очите.

– Всичко е наред. Ти се върна – успяла да прошепне дъщерята на владетеля, загубила за миг дар слово от изненада и вълнение.

Мъжът се усмихнал и продължил:

– Търсех я, като си припомнях чутите легенди, изслушвах разказите на случайни спътници, отсявах мълвите при бегли срещи. Вървях напред и се връщах назад. Щом усетех, че съм  на верния път, оставях знаци, градях мостове. Исках прибирането ми у дома да бъде бързо и успешно.

 – Няма значение изминалото време, щом вече си тук – промълвила жената, а бузите й се покрили с руменина. Изглеждала толкова красива, толкова щастлива, че очите на мъжа заблестели.

– Това си казах и аз! Времето е без значение. Затова и връщането ми отне много години. Оглеждах се и търсех най-прекия път, разширявах го, отъпквах го, подготвях го за теб. – Той стиснал ръката й.

– О! – възкликнала дъщерята на владетеля, която с доста усилия задържала вниманието си върху смисъла в думите му. Не била сигурна, че го е разбрала правилно.

Мъжът се засмял и погледнал към джоба на дрехата си.

– Изумруденият камък е наистина красив, но, повярвай ми, той не може да даде дори бегла представа за Земята, до която достигнах, търсейки го.

– Какво значение има някакъв си камък?! – възкликнала нетърпеливо жената. Страшно много й се искало да прегърне мъжа на мечтите си. – Донасянето му беше важно. Ти издържа изпитанието!

Мъжът протегнал ръце и показал празните си длани. Казал:

– Камъкът наистина е без значение. Върнах се, за да те заведа на онази земя, на която всичко изглежда изумрудено. – Той се навел към нея и заговорил тихо и със страст, хващайки и двете й ръце: – Повярвай ми и ме последвай! Видиш ли я, ще разбереш! Думите са безсилни пред истината. 

Младият мъж забелязал изумлението, което за миг покрило лицето на неговата любима като маска, застинало за кратко, а после бавно се преобразувало в мъка, умора, примирение и студенина. Жената навела глава и извъртяла очи.

– Думите са наистина излишни – промълвила тя, без да го поглежда. – Аз съм тук, а ти някъде там. Възможно ли е да се чуем?

Но мъжът нямал намерение да се отказва да я убеждава. Бил изминал толкова път, бил вложил толкова време, защото го владеели силни чувства.

– Ти беше причината да тръгна – настоятелно продължил – и заради теб се върнах. Трябваше да споделя откритието си.

Жената поклатила глава.

– Заради мен щеше да останеш тук. Върна се, защото пътешественикът в теб още е жив.

– Не ти ли се иска да попътуваш и ти? Да видиш един друг свят – отвъд познатото? – опитал той да я убеди, като събуди любознателността й.

– Ежеминутно пътувам във времето. Ту съм в спомените, ту в представите и толкова рядко в настоящето – засмяла се горчиво жената, а сърцето на мъжа се свило от болка. Така му се искало да бъдат заедно, да й разкаже преживяванията си, да я направи съпричастна! 

– Повярвай ми – за сетен път помолил. – Ще бъдеш много по-полезна на поданиците си, ако им покажеш пътя към Изумрудената земя. Ще оставяме ясни и разбираеми знаци – насочващи, подготвящи. Няма значение колко време ще ни отнеме това. 

–  Не мога да напусна това място – въздъхнала жената. Затворила очи и поклатила глава. – Не мога – повторила тъжно, погледнала го и продължила: – Ако тръгна, мястото ми на владетел ще остане незаето. Този факт ще събуди неподозирани желания в мнозина, ще разбуни чувства, ще предизвика неочаквани действия. Ще започнат боричкания за власт между поданиците ми, тайни заговори, подли игри. Ще възникнат междуособици. Обикновено те са кървави, продължителни и крайно изтощителни за всички. Никой няма да се интересува от мен, нито от знаците ми. Никой няма да има спокойствието и съответната нагласа за това години напред. Ти се върна заради мен, а аз не мога да тръгна заради тях.

Мъжът я гледал известно време, размишлявайки. На устните му се появила усмивка, той стиснал студените й ръце, сякаш да ги стопли и казал много нежно: 

– Права си. Ако още желаеш, мога да стана твой съпруг и помощник в делата ти. Земята, до която достигнах е неподвластна на времето. Можем да се отправим към нея веднага, щом се почувстваш свободна и готова за това пътешествие.

Жената се взряла в своя любим. Сърцето й забило неравномерно. Как е възможно да се срещнат двамата след толкова години, за да се разминат отново?!

– Истинският владетел става такъв за цял живот, а този живот може да продължи само един ден – едва успяла да промълви. – Кому е нужен цар с тяло, но без вярата в необходимостта от царски действия?

Тя потръпнала. Искало й се срещата да свърши по-скоро.

– Съжалявам. Не мога да забравя онова, което съм видял и не смятам, че трябва – прошепнал мъжът.

– Излишно е да съжаляваш. – Тя изтеглила ръцете си от неговите и решително му обърнала гръб. Така и не видяла как той се навежда и целува земята, която още пазела следи от присъствието й.

Дъщерята на владетеля се прибрала в покоите си и седем дни не излязла от тях. На осмия се появила. Предала на изтерзаните от притеснения слуги торбата с даровете на своя бивш любим и им наредила да я изхвърлят. Не попитала за съдбата му. Бил мъртъв за нея. Прегърнала и целунала изцяло побелелия си баща и в занемарения дворец с посърналите цветя и птици обявила:

– След седмица се връщам със съпруг. Моля, подгответе тържеството. – И заминала.

Тя спазила обещанието си. Обиколила царството, като се срещала и разговаряла с различни хора. Търсила подходящия човек педантично и без предразсъдъци. Избраникът се оказал вдовец без деца и със собствени интереси в областта на метафизиката. Попитала го:

– Смяташ ли, че можеш да бъдеш мой съпруг, помощник в управлението на царството и другар в свободното ми време?

– За мен ще бъде чест – усмихнал се човекът и се поклонил, а сърцето на жената възвърнало обичайния си ритъм.

Те живели заедно и управлявали поданиците си четвърт век като оставили в наследство свой заместник. Нищо интересно от историческа гледна точка не се случило през тези години – нито смъртоносни войни, нито потресаващи бедствия, нито космически катастрофи. За разбирането на измъчващите ги на моменти чувства и мисли и за облекчаване на страданието, което те предизвиквали, хората по онези земи трябвало да се обръщат към себе си с въпроса: „Ама кой съм аз всъщност?”, а това дало тласък на развитието на всички изкуства.

И нещо странно и характерно само за този исторически период: по причини, които никой не изказвал гласно, изумруденият цвят престанал да се използва. Нямало специална забрана за това. Просто всички вярвали, че носи нещастие.

Когато изследователят метафизик починал от старост, жената, вече на възраст, усетила времето. Макар че свалила часовниците от стените на стаите, залите и фоайетата, нямало как да спре изгрева и залеза на слънцето и луната. За да запълни дългия си ден, започнала да прави разходки в околността на двореца, като се отдалечавала все повече и повече. Така попаднала на пещера със странна рисунка и текст под нея.

Раждаш се в гнездо.

Заобиколен си със стръкове трева.

Над теб е небето.

И ти правиш гнездо сред стръковете трева.

Седем дни съзерцавала рисунката с любопитство. На осмия донесла креда и старателно написала най-долу няколко реда:

Ако в момента не можеш да летиш,

не мечтай за небето.

Усети топлината на земята.

От този ден тя се променила – гърбът й се изправил, а походката й станала по-бърза.

След старателна подготовка, жената отново тръгнала на път. В този случай седем седмици й отнело да открие пещерата, да съзерцава рисунката и да добави редовете под нея.

Тя прочела:

Всяка буря разклаща тревата.

Понякога огъва стръковете до земята.

Зърваш хоризонта.

А написала:

И да се вдигаш на пръсти,

и да подскачаш,

и да подхвърчаш,

пак ще видиш хоризонт зад хоризонта.

На осмата седмица се върнала, а на устните й се появила усмивка, която вече не изчезнала.

След кратка почивка, жената потеглила на ново изследване, което този път продължило седем месеца. Ето какъв текст открила под рисунка в далечна пещера:

Научаваш се да летиш нависоко.

Събираш сили и смелост.

Поемаш над изгорели стърнища към скалист връх.

Добавила отдолу:

Върхът в далечината не е ли красив и примамлив мираж?

Миг преди да паднеш от изтощение,

се насочи към почернелите коренища.

Когато на осмия месец се върнала, очите й излъчвали невиждан блясък.

Близките й, свикнали вече със странните й отсъствия от дома, не се разтревожили, когато тя заминала за цели седем години. Според нея пътуването си струвало труда. Под четвъртата рисунка, открита в пещера, тя прочела:

Стигаш върха.

Отпускаш се върху него.

Сливаш се с него.

Ставаш камък.

Преди да си тръгне, написала:

Легни върху земята.

Усети облекчението, свободата, покоя.

Кой си сега?

Пръст? Трева? Пепел?

 Когато се прибрала у дома на осмата година, я посрещнали с радост и огромно любопитство. Тя вървяла, а около нея се тълпели хора. На въпроса: „Защо я следвате?”, те повдигали рамене и отговаряли: „С нея е приятно и спокойно”.

Близките й я чакат и сега, уверени, че рано или късно ще се появи пред портите на двореца, след поредното пътешествие. Само не могат да си представят как ще изглежда и какво ще им каже.

ПОЛЯНАТА ОТ МЛАДОСТТА

Един млад мъж, преситен от забързаното си ежедневие, шумно, пъстроцветно и многословно, уморен от противоречиви мисли и изтощен от внезапно променящи се чувства, напуснал големия град насред равнината, в който пребивавал от малък. Той се изкачил високо в Планината, за да може в тишината и еднообразието й да открие източника на появилото се в живота му неудовлетворение. В продължение на много дни мъжът не виждал нищо друго освен голи камънаци, сиви облаци и вечен лед, а вниманието му било заето единствено с оцеляването му. Въпросите, с които дошъл, били забравени, но младият човек не забелязал това. Когато сетивата му зажаднели за друг живот,  той се залутал между канарите да го търси. Така попаднал на поляна, на която никой още не бил стъпвал, освен обитателите й – треви и цветя, ниски храсти и хилави дървета, птици, мишки, гущери, пеперуди, мравки, паяци и насекоми, камък, претърколил се кой знае кога, кой знае от къде, сняг през зимата, поточе през пролетта, кална вада през есента. Може би и някой друг още живеел там, но кой да каже  – населяващите я същества не се познавали. По–точно не се различавали. Хранели се един с друг, спели, пазейки се един от друг, но несъзнателно, както и дишали.

Мъжът дълго време просто стоял, запленен от това изобилие на цветове, звуци и миризми.

– Изумително място! – възкликнал той. – Всички съжителстват в хармонично единство!  

Обхванало го нетърпение да натрупа впечатления и това чувство му напомнило за детското му любопитство и желание да разбере всичко за света. Той часове наред докосвал, милвал, вдишвал дълбоко уханието и шептял думи на възторг и умиление на всяко едно създание, което зървал. Всеки цвят, който очите му различавали, всеки звук, който ушите му долавяли, всеки полъх, ухание, допир му напомняли за родния дом и миналото му и за опасните изживявания и големите открития в онези, както сега му се струвало, изпълнени с безпределно щастие дни.
Когато сетивата му се уморили, мъжът полегнал и заспал, а като се събудил, го осенила мисъл и веднага след това се породило и желанието да я сподели с роднини и приятели. Той обиколил за последен път поляната. Пак докосвал, милвал, поемал миризми и шептял думи, но те били пропити с чувство на съжаление, на тъга, на обреченост, думи за сбогом. Те се отнасяли точно за съществата, които виждал, защото знаел, че и с тях, както с всичко от детството, ще се среща само в спомените. Накрая се отправил към дома си, а мисли му вече били насочени към онези, които го обичали и очаквали и които той искал да види, колкото се може по-скоро.

– В приемането на разнообразието на света се крие разковничето. То укротява мислите и емоциите и прави човека щастлив – повтарял си  той, сякаш да не забрави. – Това е.

Скачайки от камък на камък напът към равнината, младият мъж добавил и тази мисъл към спомените като първото си важно откритие. Чувствата го изпълвали без да го измъчват, а думите задремали в това блаженство.

Човекът си отишъл, но сянката му останала и детронирала безразличието, което царувало на поляната до този момент. Съществата, които за кратко станали обект на обожанието му, се събудили за чувства, непознати до момента. Те закопнели за думите, които ги направили различими едно от друго и вкупом влезли в Света на наименованията, разделянето и желанията, като се заели да го подържат и развиват. Открили впримчващата наслада на сетивата и, поради липса на вродени задръжки, несъзнаващи, се превърнали в нейни роби. Но с насладата познали и неудовлетвореността, а с копнежа по нея – страданието.

– Аз съм Прекрасна – пърхала с крилца една пеперуда и се напрягала да чуе в отговор потвърждение. Ако вятърът донасял отнякъде „О, да!“, полетът й ставал по-лек и причудлив. Но ако не чуела нищо, крилата й натежавали от тъга.

– Красавица, Красавица – шептяло едно цвете, сякаш да запомни името си и непрестанно обръщало главица на всички страни, за да се увери, че го гледат. То рядко срещало поглед, а и той бил сякаш невиждащ. – Красавица, Красавица – упорствало цветето.

– Великолепен екземпляр – повтарял един паяк на всички наоколо, за да се представи. – Нали? – допълвал и настоявал за отговор, ако някой пропуснел да го забележи веднага или да се съгласи с него.

– Чудно създание – чуруликало  птиче и се опивало от звуците. – Чудно, чудно… – и чак променяло извечната си песен и установените си навици.

– Същество от светлина – разпервало крилцата си до изнемога водно конче, а после по-дълго от обикновено почивало, забравяйки да се храни.

– Радост за моите очи – възкликвала периодично и потрепвала с целия си ствол брезичка, а недораслите й семенца политали замаяни към земята. – Първи, Втори, Трети… – брояло ги дървото и се радвало от сърце на възможността да наименова. – Хайде, повтаряйте след мен – Първи, Втори, Трети… И отново...

Само едно създание не било обхванато от този първоначален изблик на чувства. Може би поради покритието си от мъхове и лишеи, а може би поради нежеланието на сетивата на мъжа повече да виждат и усещат скали, то не изпитало вълнението на назоваването. Но и камъкът излязъл от неразличимото, защото осезаемо доловил промяната. Цялата обичайна ритмичност и предсказуемост на живота на поляната били нарушени. Това го събудило. Миризмите, звуците, цветовете, движенията се менели ежеминутно под въздействието на сили, които не предугаждал. Било му невъзможно да заспи отново. Всяка вълна на промяната, зародила се някъде, го достигала, заливала, обхващала, раздрусвала, оставяла следи и напускала, за да се възстанови за кратко покоя. Така една брезичка прибързано настанила корените си в пукнатините му, любопитни капки вода проникнали в сърцевината му, превръщайки се в късове лед с остри ръбове, а слънцето при всяка появила се възможност го напичало до болка. Той се съпротивлявал на тези неочаквани промени, а после се предавал примирено. Но всичко вършел без умисъл, защото камъкът не пребивавал в Света на наименованията, а в Света на усещанията, където си и останал.

След доста години мъжът, вече старец, прекарвал деня си в отекчение, прехвърляйки наум стари мисли и спомени. Притежавал много такива – бил изкачвал Планината многократно и изследвал всякакви поляни в търсене на онази от младостта. Сега, следвайки мислите и възстановявайки спомените, се сетил за първото си важно откритие.

– Глупост като всяко твърдение – отсякъл. – Ако виждам многообразие, значи разделям. Имам предпочитания. Така наричам нещо хубаво, а друго – грозно, появяват се лошото и доброто, полезното и вредното, приятното и неприятното. Мога ли да махна предпочитанията си? Как да приема многообразието като имам непоносимост към част от него?

Той се изсмял.

– Думи, думи… – продължил да си говори. – Но преди да се появят те,  имаше изживяване. Да, имаше изживяване, нещо се случи… В паметта ми трябва има следа…

Старецът затворил очи. Зареял се в спомените, назад във времето към младежа, подгонен от желанието да разбере себе си. Видял го да изминава набързо пътя до Планината и нагоре към върховете й, да се лута се между канарите като ги оглежда бегло, търсейки познати знаци, и внезапно да излиза на старото място. „О!“ – чул го да възкликва спонтанно, с облекчение, когато в същия миг:

– Ето Го! – извикал някой и обитателите на поляната сякаш полудели.

Отвсякъде към Пришълеца се завтекла движеща се твар. Наобиколили го, докосвали го, пощипвали го, захапвали го, засмуквали го, всеки по своя си начин се опитвал да покаже радостта си от дългоочакваното Завръщане и нетърпението си за изживяване, за което някои от тях само били чували. Поляната се превърнала в място твърде шумно, твърде пъстроцветно, твърде многословно.

– О! – въздъхнал младежът и се превърнал в старец.

Усетил тежестта на годините, прекарани в безплодни търсения, грешни действия, лъжовни надежди и глупави съждения. Огледал се, за да открие подходящото място за почивка на изнемощялото си тяло. Видял камъка, неподвижен и сякаш неподвластен на вълненията на другите. Насочил се към него, отпуснал се на земята в близост и застинал безмълвен.

Съществата на поляната го последвали, но после, разочаровани от поведението му, с неудовлетворени чувства и очаквания, се върнали към обичайния си начин на живот.

– Лъжлив месия – подхвърляли помежду си с известно презрение към него и съжаление за собствените си похабени емоции. Вярата им в Завръщането на Онзи, поставил Началото, която била пуснала дълбоки корени в тях с първата глътка въздух, с първата хапка храна и с първата чута дума, останала непоколебима.

Камъкът, разтърсен от последната гигантска вълна от чувства, налазен от насекоми, мравки, паяци и влечуги, покрит със семена и ларви, разкъсван от набъбващите корени на брезичката, усетил, че се разпада.

Пук... Пук... Пук... – през интервали от време се чувал звук от глъбините му.

Туп... Туп... Туп... – отговаряло сърцето на стареца.

Пук… Пук… Пук…

Туп… Туп… Туп…

Камъкът и старецът се срещнали за кратко в състоянието си, близко до съня, единият, несъзнателно устремен към илюзорния свят на сетивата и думите, другият,  пребродил го вече и изоставил.

Пук и камъкът се разцепил на два къса. Те се разклатили и разместили. По-големият се отдалечил от стеблото на брезичката, а по-малкият го доближил толкова плътно, че дървото усетило натиск.

– О-о-о – възкликнало то, недоволно от случилото се, и дало на камъните имена – Добрия и Лошия.

Туп се чуло за последно от сърцето на стареца. Тялото се свлекло на земята като стара дреха. От човека не останали нито чувство, нито мисъл. 

КРАТКИ ИСТОРИИ

Първа неделя. Тя върви по любимата си пътека в Планината. Малко хора, много дървета, рехави облаци. Той се катери по склона. Без път, без ориентири, без оглеждане, нагоре към върха. Срещат се. Продължават заедно до Града. Говорят си малко. Поглеждат се от време на време. Усмихват се един на друг. Не са влюбени. Не си разменят телефоните.

Втора неделя. Тя върви по любимата си пътека в Планината. Понякога слънце, предимно дъжд, никакви хора. Той я настига. Говорят си повече. Смеят се. Гледат се по-често. Слизат заедно в Града. Не се чувстват влюбени. Просто им е приятно. Не си разменят телефоните.

Трета неделя. Той върви по любимата им пътека в Планината. Пеещи птици, лек вятър, хора на всяка крачка. Нея я няма. Разочарован е.

Четвърта неделя. Няма ги на пътеката в Планината.

Пета неделя. Тя върви бавно. Това е любимата й пътека в Планината. Не вижда нищо. Нито слънцето, нито облаците, нито дърветата, нито скалите, нито тревите. Чака нещо да се случи. Нищо не се случва. Чувства се неудовлетворена.

Един понеделник. Срещат се случайно в Града. Изненадани са. Смутени са. Различни са. Разменят си обичайни фрази. Махат си с ръка. Разделят се. Нещо липсва. Съжаляват за него.

Някаква неделя по-късно. Тя върви по любимата си пътека в Планината. Знае, че светът е хубав. Не изпитва съмнения. От време на време си тананика. Той се катери по склона. Забързан е. Запотен е. Целеустремен е – към върха. Разминават се.

Има и други недели.  

Един човек дълги години събирал средствата да си направи къща. После точно толкова години я строил. Щастлив, накрая заживял в нея. Но още не й се бил нарадвал, когато земетресение в околността я сринало до основите.

Три дни човекът горко плакал. Още три се вайкал от съдбата си. После три дни мълчал, изтощен от преживяното.

На десетия ден, след неспокойна нощ, човекът се събудил и се сетил:

– „Всичко тече, всичко се променя”.

Тази мисъл отведнъж изгасила тлеещия огън на десетдневните бушуващи чувства.

– И в моя живот е така – продължил да разсъждава човекът спокойно, – нямах къща, сетне се сдобих с такава, а сега отново съм без нея. Какво следва?

Той усетил едно забравено чувство, онова, с което се събуждал в детството си, плахо да се прокрадва.

– Най-лошото мина – казал си с облекчение. – Трябва само да имам търпение.

И заживял, очаквайки промените.

Имал доста щастливи мигове.

Малкото лимонено дръвче в големия дървен сандък се родило с вярата, че е посадено с любов. Затова, когато си дало сметка за неблагоприятните за него условия на живот, то не изразило по никакъв начин неудобствата си.

– Така се случва, значи така трябва. За мое добро е – повтаряло си то, в мигове на крайно изтощение, но и през ум не му минавало да се усъмни в истинността на тези мисли. Просто напъвало всичките си сили да оцелее.

– Хей, какво си направила с подаръка ми? – чуло то един ден женски глас. – Защо си сложила растението на това тъмно и студено място? Колко неподходящо!

– О! Аз пък си мислех, че е някакъв специален вид –– с тънко стебло и малки листа – засмяла се безгрижно другата жена. – Ако беше започнало да линее, щях да се сетя – добавила за извинение.

– Сега ще поправим нещата – и лимончето усетило, че го повдигат и понасят в неизвестна посока.

Изведнъж го обляла топлина и светлина.

– Това е твоето място – било последното, което чуло, но не разбрало, защото, шокирано от промяната, изпаднало за кратко в несвяст.

Още се съвзема, поради което не е дало плод.

Засега.

– Всеки има Допълващо същество. С него се сближава най-много. То му помага да се опознае. Затова в някакъв момент от живота копнежът по Съществото се появява, за да изчезне чак след намирането му.

Това чували от детството си и Девойката и Младежът.

– Внимавай! – допълвали роднините. – Сетивата могат да те заблудят. Те са толкова несъвършени! Не вярвай на това, което очите виждат, нито на това, което ушите чуват, нито на това, което ръцете усещат, или пък на това, което носът подушва. Разпознай Съществото за теб с цялото си тяло. Почувствай го.

И допълвали:

– Грешният избор е опасен. Може да промени остатъка от живота ти съдбовно. Внимавай за последната стъпка – когато погледнеш в очите на другия. Всичко, изречено тогава, дори само помислено, става истина.

Един ден Девойката и Младежът наистина се срещнали и се разпознали веднага. Чувството, което ги обхванало, макар и ново за тях, било недвусмислено и категорично.

„Тя е!” – помислил Младежът и казал: – Здравей!

Девойката, щастлива, се усмихнала, кимнала с глава и притворила очи, за да се порадва на вълнението на тялото си.

„Колко е красива!” – отбелязал за себе си Младежът и, забравил уроците на близките си, я заоглеждал без притеснение и с любопитство. Изпитал задоволство. – „Каква гладка кожа! И колко приятно ухае! Какви прекрасни устни! Какъв ли цвят имат очите й?”

Младежът, който бил по-висок, се навел, дори приклекнал, завъртял глава и се втренчил в лицето на Девойката.

Точно тогава тя отворила очи, изумена вдигнала вежди и възкликнала:

– Приличаш на жабче – и се разсмяла, а очите й заблестели с невиждана красота.

– О-о-о! – успял да простене Младежът от това, което видял, след което се смалил и се превърнал в жаба от това, което чул. – Какво направи?! – извикал, потресен от новия си външен вид, в мига, в който осъзнал промяната.

– Какво направих?! – прошепнала Девойката, разстроена от чувствата на Младежа и от сълзите му, бликнали от огромните изпъкнали очи. От предишната й радост не останал и спомен. – Трябва незабавно ...

И тя мигом се превърнала в жаба. Тялото й се променило, миризмата му – също, а очите и устните загубили прекрасната си форма и цвят.

– Какви ги вършиш?! – разгневил се Младежът, за когото неочаквано светът станал така грозен. Той отвърнал погледа си от нея отвратен. 

– За да не си сам ... – оправдала се Девойката и потърсила очите му, но напразно. – Нали съм Твоето допълващо същество!

– Кой харесва жаби?! – възмутил се Младежът. Дори не я погледнал. 

– Аз – бил плахият отговор.

– Какъв отвратителен вкус! 

Чувството за вина у Девойката внезапно изчезнало.

– Неблагодарник и глупак! – ядосала се на свой ред тя, осъзнала, че напразно е жертвала красотата на тялото си. – Не искам да те видя никога повече!

– И аз също!

Те си обърнали гръб и заподскачали в различни посоки. Станали толкова внимателни, че не се срещнали отново.

Продължили да търсят Допълващото ги същество, но досега без успех. Споменът за изживяното ги спирал да направят последната стъпка на сближаването.

Кой знае? Може би един ден в миг на невнимание ще се сблъскат и преди да са се разпознали, ще се погледнат в очите. И чудото ще стане – ще променят съдбата си.  

Вятърът, завладян от игриво настроение, се спуснал към земята, за да търси другар в лудорията си и зърнал счупено на части огледало. Опитал се да го сглоби, но не успял – само го покрил с камъчета и пръст.

– В природата ми е да помагам, но на теб не успях. Май не съм достатъчно съсредоточен – казал за извинение и се надигнал, за да опита отново.

– Не се притеснявай! Помагаш на този, който има нужда от това – успокоило го огледалото. – Аз се чувствам добре на части и наполовина открит.

– Наистина – засмял се с облекчение вятърът – аз винаги променям световете. Например, изсушавам сълзите на плачещия, разсейвам тъжния, придавам малко несъвършенство на красивия и чаровност на грозния, укротявам буйния, забавлявам скучаещия, привличам вниманието на замечтания, спирам за миг погълнатия от заниманията си. Аз съм израз на Промяната и на онова, което прави всяка същност цялостна – нейната противоположност. Затова в повечето случаи съм търсен и обичан. Има такива, които не ме харесват,  смятат ме за досаден или направо нежелан, но да искат да ме  унищожат... Това не! Какво правиш ти, че да пожелаят да те счупят?

– Много поглеждат в мен – отговорило огледалото, – но малко от тях виждат. Взрени в своите представи, повечето гледат през мен. Там намират онова, което очакват – свят, какъвто познават. Няма изненада, затова няма гняв или изумление. Точно тези ме обичат и се грижат за моята цялост. Но има такива, макар и малцина, които поглеждат, виждат и ме чупят. За страхливите съм неочакваното, което ги ужасява и от което бягат. Смелите пък нямат нужда повече от мен – те са разбрали каквото трябва.

– Какво показваш на тези малцина? – полюбопитствал вятърът. Почакал, не получил отговор, засмял се и допълнил: – Или пък не показваш? 

– Опечалените, например, не откриват следите на дълбока тъга, веселите – извора на радостта си, гневните замръзват пред уродливата маска на своите чувства, а самовлюбените са удивени от липсата на красота.

– Много интересно! – възкликнал вятърът. – Мога ли и аз да се огледам в теб?

– Щом искаш... – чул в отговор.

Вятърът се завъртял около огледалото, издухал повърхността му от праха, а след това се надвесил над него. Видял само небето, което във всяка огледална частица изглеждало различно.

– Защо не ме показваш? – удивил се и се приближил, за да се увери, че не греши.

– Не се ли виждаш?

– Тук ме няма – озадачил се вятърът.

– Показвам, каквото има за показване – въздъхнало огледалото, примирено със съдбата си. –  Не мога да измислям същности, нито да сътворявам нечии представи.

– Подиграваш ли ми се? – разсърдил се вятърът. – Щом ме няма, кой ще бъде този, който сега ще те счупи?

Завихрил се, преобърнал камъчетата, разпилял и начупил сухите листа, вдигнал прахоляка, но с огледалото нищо не постигнал, защото то вече си било на части. Не на себе си от гняв, вятърът беснял още малко време, а когато силите му намалели, се понесъл напосоки.

Затрупано частично, огледалото продължило да отразява небето с това, с което все още можело.

---

ЗА АВТОРКАТА

Даринка Георгиева Пенева е родена на 05.10.1953 г. в гр. Лом в семейство на работници в занаятчийска кооперация. Завършила е основното си образование в родния си гр. Лом, строителен техникум в гр Враца (с пълно отличие) и Математическия факултет на СУ „Климент Охридски” в гр София (също с отличие) със специалност Математическо моделиране.

Работила е в Информационния център на Комитета за културя и за кратко в НДК. През 1993 г. завършва втора специалност - педагогическа, в Математическия факултет на СУ „Климент Охридски” и започва работа като учител по математика в "93"-то СОУ в гр. София, където работи и до днес.

Омъжена е и има две деца.

Започва да пише приказки в края на 80-те години.

В сайта приказките и са подредени по реда на появата си - както дългите, така и кратките.

 

 

 

---

© Даринка Георгиева Пенева